Стивън Кинг - Куджо

Викът напираше в гърлото й, бореше се, сякаш беше диво животно и изведнъж всичко нахлу в съзнанието й: Тад, който иска да се изпишка, а тя отваря прозореца десетина сантиметра и го изправя, за да може да се изпикае навън, като през цялото време се оглежда за кучето; Тад дълго време не може да се изпикае, ръцете я заболяват; после сънят, после представите за смъртта, а сега това…

Кучето й се хилеше, надничайки вътре; то й се хилеше. Името му беше Куджо, а ухапването му бе смърт.

Викът трябваше да се изтръгне,

(но Тад)

иначе щеше да полудее.

(спеше)

Дона стисна устни, за да удави вика си, така както бе стиснала гърлото си преди няколко минути, за да не повърне. Тя се бореше. Бореше се с всички сили. Най-после сърцето й забави ритъма си и тя разбра — беше го победила.

Усмихна се на кучето, стисна ръцете си в юмруци и вдигна двата си средни пръста. Допря ги до стъклото, което сега бе замъглено от външната страна от дъха на Куджо.

— Върви на майната си! — прошепна Дона.

След може би цяла вечност Куджо смъкна двете си предни лапи на земята — и се върна в гаража. Мислите на Дона отново поеха своя мрачен път,

(какво яде там?)

Докато най-накрая тя затръшна една врата в съзнанието си.

Но вече нямаше да има сън, още дълги, дълги часове. А до зората имаше толкова много време. Тя седеше изправена зад волана, цялата разтреперана и повтаряща непрекъснато сама на себе си, че е смешно, направо смешно да мисли за кучето като за някакъв отвратителен кръволок, излязъл от килера на Тад и знаещ за ситуацията много повече, отколкото тя.

Вик се събуди, стреснат. Наоколо тъмнината бе плътна. Дъхът му бе накъсан и сух, сякаш гърлото му бе посипано със сол. Сърцето му блъскаше като чук в гърдите и той нямаше никаква представа къде се намира. Загубата на чувството му за ориентация бе толкова цялостна, че за миг му се стори да пада и трябваше с две ръце да се хване за леглото си.

Вик затвори очи за секунда, после с усилие на волята подтисна паниката и се овладя.

(ти си в)

Отвори очи и видя прозорец, легло, лампа.

(хотел Риц-Карлтън в Бостън, Масачузетс)

отпусна се. С тази опорна точка всичко — щрак! — си дойде на мястото и той се зачуди как е могъл макар и само за миг да бъде толкова дезориентиран и безпомощен. Сигурно поради смяната в обстановката, мислеше си Вик. А пък и кошмарът.

Какъв кошмар само! От времето на ранния си пубертет не можеше да си спомни да е имал такъв лош сън — тогава от време на време сънуваше, че пропада. Пресегна се за пътническия будилник, взе го в ръце и го поднесе към очите си. Беше един часа и двадесет минути. Роджър леко похъркваше в другото легло и сега, след като вече бе свикнал с тъмнината, Вик видя, че той спи, легнал по гръб. Беше изритал чаршафа от леглото. Бе облечен в смешна пижама, цялата в някакви малки колежански емблеми.

Вик провеси крака от леглото, стана тихо и отиде в банята, затваряйки вратата след себе си. Цигарите на Роджър бяха върху полицата и той си взе една, имаше нужда. Седна върху клозетната чиния и запуши, тръскайки пепелта в умивалника.

Кошмар от нерви, както би казала Дона. А и сам господ знаеше, че Вик имаше за какво да е нервен. Все пак си беше легнал в десет и половина, в много по-добро настроение, отколкото бе имал през цялата изминала седмица. След като се върнаха в хотела, той и Роджър прекараха около половин час в бара „Риц-Карлтън“ и поговориха още много за извинението на Професора. Тогава от вътрешността на огромния си, стар портфейл Роджър извади листче с телефонния номер на Янси Харингтъм. Харингтъм беше актьорът, който играеше Професора по тестени изделия „Шарп“.

— Нека първо да видим дали ще може да го направи — каза Роджър, вдигна слушалката и набра номера на Харингтъм, който живееше в Уеспорт, Кънектикът.

Вик не знаеше какво точно да очаква. Ако трябваше да даде все пак мнението си, той би казал, че Харингтъм сигурно ще иска да го поухажват, тъй като направо беше съсипан от аферата с Пралините и щетите, които те бяха нанесли върху неговия имидж.

Обаче и Вик, и Роджър бяха доста приятно изненадани. Харингтъм се съгласи на секундата. Той възприемаше ситуацията такава, каквато е, и знаеше, че с Професора е свършено („Горкото професорче е бита карта“, беше казал Харингтъм мрачно). Но мислеше, че последната реклама би помогнала реабилитирането на компанията, да стъпи отново на краката си, така да се каже.

— Дрън-дрън — рече Роджър, след като затвори телефона. — Просто му харесва идеята за още един „бис“. В рекламния бизнес актьорите, на които се пада такъв шанс, не са много. Ако бяхме поискали, сигурно щеше и сам да си плати билета до Бостън.