Стивън Кинг - Куджо

Черити си отиде малко поуспокоена от сигурността, с която докторът й каза, че Брет не би паднал от прозореца по време на нощните си разходки, нито пък би излязъл по средата на някоя магистрала, ала не можа да научи много за сомнамбулизма. Седмица по-късно тя заведе Брет при доктор Грешъм. Преди месец-два момчето тъкмо бе навършило шест години. Грешъм го прегледа цялостно и заяви, че момчето е нормално във всяко отношение. И наистина той се бе оказал прав. За последен път, доколкото си спомняше Черити, Брет бе ходил насън преди две години.

За последен път преди този.

Брет отваряше шкафовете един след друг, като прилежно ги затваряше, прехвърляйки се на всеки следващ. Показаха се тиганите и тенджерите на Холи, резервните й части за готварската й печка, сгънати хавлиени кърпи за бърсане на съдове, сметана за кафе и чай, все още непълният й комплект от дуралексови съдове. Очите на Брет бяха широко отворени, но невиждащи и Черити бе обхваната от хладната увереност, че синът й вижда други шкафове на друго място.

Тя почувства предишния безпомощен страх, почти напълно забравен, който родителите изпитват от безпокойствата и болките на своите деца, когато те са още малки: никненето на зъби, ваксината, довела до изключително висока температура като някакъв допълнителен акцент, силната кашлица круп, възпаление на ухото, или пък ръка, или крак, подул се без причина от вътрешен кръвоизлив. „Какво си мисли?“ , рече си Черити. „Къде ли е? И защо сега, след две спокойни години?“ Дали защото бе на непознато място? Ала Брет не изглеждаше прекалено възбуден от това… поне не до този момент.

Той отвори последния шкаф, взе една голяма розова купа за сос и я постави върху кухненския плот. Като някой мим, Брет започна да загребва въздуха с ръце и да го изсипва в купата. Кожата по ръцете на Черити изведнъж настръхна, когато разбра къде бе синът й и какво означаваше тази пантомима. Беше обичайното действие, което той извършваше у дома всеки ден. Брет хранеше Куджо.

Тя неволно пристъпи напред и спря. Не вярваше на бабешките приказки, че нещо лошо може да се случи, ако човек събуди някого, като ходи в съня си: че душата щяла завинаги да остане откъсната от тялото, че това можело да доведе до лудост или внезапна смърт. На Черити не й беше нужно доктор Грешъм да я убеждава в това. Тя бе взела под наем една книга от градската библиотека в Портланд… но дори тя не й бе необходима. Нейният собствен здрав разум й казваше, че когато събудиш някого, който ходи в съня си, то той просто се събужда и нищо друго. Можеше да има сълзи, дори лека истерия, но такава реакция би била резултат от най-обикновена липса на ориентация.

Все пак Черити никога не бе събудила Брет по време на нощните му разходки. Не се осмели да го направи и сега. Добрият здрав разум беше едно нещо, а нейният собствен необясним страх — съвсем друго. Внезапно тя изпита ужас, без да знае защо. Какво бе толкова ужасно в съня на Брет, представящ си, че храни кучето? Беше съвсем естествено, след като така се безпокоеше за Куджо.

Брет се наведе с купата в ръка, а бялата връв на панталона му образува прав ъгъл с равната повърхност на пода, покрит с червено-черен линолеум. Лицето му, като в забавена пантомима, изразяваше скръб. В този миг той проговори, измърморвайки думите гърлено, бързо, почти неразбираемо, както често правеха лунатиците. В тях нямаше чувство — то бе вътре, в паяжината на този сън, който бе достатъчно ярък, за да го накара да тръгне след цели две спокойни години. В словата, изговорени сънено, бързо и сякаш на един дъх, нямаше нищо особено драматично, но Черити притисна гърлото си с ръка. Кожата й бе студена, студена.

— Куджо не е гладен вече — каза Брет, а думите сякаш излизаха с въздишка. Той отново се изправи, този път придържайки купата към гърдите си. — Никога няма да е гладен. Никога.

За миг Брет застана неподвижен до кухненския плот, а Черити спря на вратата. По лицето на Брет се стичаше една единствена сълза. Той сложи купата до умивалника и тръгна към вратата. Очите му бяха отворени, ала невиждащи и погледът му с безразличие се плъзна покрай майка му. Брет спря и се обърна.

— Погледни в тревата — каза той на някого, който не беше в стаята.

После Брет отново тръгна към майка си. Тя отстъпи, с ръка все още върху гърдите. Той мина покрай нея, стъпващ безшумно с босите си ходила и изчезна в коридора, водещ към стълбището.

Черити се обърна с намерение да го последва, ала си спомни за купата, която стоеше в средата на готовия за деня кухненски плот, като фокусна точка в някаква странна картина. Тя я взе, но купата се изплъзна от пръстите й — Черити не бе усетила, че дланите й са хлъзгави от пот. Ловко я прихвана представяйки си трясъкът, който щеше да се чуе в спящата, притихнала къща. В миг тя улови съда здраво с двете си ръце, после го постави обратно на полицата, затвори вратата на шкафа и застана неподвижно, усетила тежките удари на сърцето си.