Стивън Кинг - Куджо

Стигна на прага на стаята му тъкмо навреме, за да види как Брет си ляга. Той се покри с чаршафа и се обърна на лявата си страна, както обикновено спеше. Макар и да знаеше, че нощната разходка е приключила, тя постоя там още малко.

Някой, някъде долу се изкашля, напомняйки й отново, че тази къща не беше нейната. Черити бе обхваната от силен копнеж по дома си: за няколко секунди тя усети стомаха си така, сякаш бе пълен с обезболяващ газ, какъвто използваха зъболекарите. На фона на нежната и спокойна светлина на утрото мислите й за развод й се видяха така назрели и така нецелесъобразни с действителността, както мислите на дете. Лесно беше да разсъждаваш по този начин тук. Това не беше нейната къща, не беше нейният дом.

Защо пантомимата, представляваща храненето на Куджо и тези забързани думи, произнесени сякаш като въздишка я изплашиха толкова много? „Куджо вече не е гладен. Никога няма да е гладен.“

Черити се върна в своето легло и лежа така, докато слънцето се издигна високо и ярка светлина изпълни стаята. На закуска Брет не изглеждаше по-различно от друг път. Той не спомена за Куджо и очевидно бе забравил да позвъни отново вкъщи. Поне засега. След известна вътрешна борба Черити реши да остави нещата така.

Беше горещо.

Дона смъкна прозореца си още малко — едно съвсем леко завъртане на дръжката, една четвърт от онова, на което би се решила. После тя се пресегна през Тад, за да смъкне и неговия прозорец. Точно тогава забеляза в скута му измачкан и жълтеникав лист хартия.

— Какво е това, Тад?

Той вдигна поглед към нея. Под очите му имаше мръснокафяви кръгове.

— Думите за Чудовището — отвърна той.

— Може ли да видя?

Тад сграбчи листа за момент, но после й го подаде. Върху лицето му се изписа напрежение, някакво дебнещо собственическо чувство, и Дона почувства мигновена ревност. Беше само за миг, но беше много силно. До тук тя бе успяла да го запази жив и здрав, а той се интересуваше единствено от фокусите на Вик. После това чувство изчезна, преминавайки последователно през объркване, тъга и себеотвращение. Нали тъкмо тя го бе поставила в това положение? Ако не беше отстъпила пред молбите му за бавачката…

— Сложих ги в джоба си вчера — рече Тад. — Преди да излезем на пазар. Мамо, ще ни изяде ли чудовището?

— Това не е чудовище, Тад, а просто куче и няма да ни изяде! — рече майка му по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Казах ти, че като дойде пощальонът, ще можем да си отидем у дома.

„Казах му също, че колата ще тръгне след малко, казах му, че някой ще дойде и че Кембърови скоро ще се приберат…“

Но каква полза имаше от тези мисли?

— Може ли да ми върнеш Думите за Чудовището? — помоли Тад.

За миг Дона бе обзета от напълно безумното желание да накъса на парчета овлажнелия от пот, жълтеникав и измачкан лист хартия и да ги изхвърли през прозореца си — просто малки, пърхащи конфети! После му подаде обратно листа и прокара и двете си ръце през косата му, засрамена и изплашена. Какво й ставаше за бога?! Такава садистична мисъл! Защо да влошава положението му?! Заради Вик ли? Или заради себе си? За какво?

Беше твърде горещо. Твърде горещо, за да може да мисли. Потта се стичаше по лицето й, а също и по бузите на Тад. Косата бе залепнала за главата му на грозни кичури и изглеждаше два пъти по-тъмна от обикновения й тъмно-рус цвят. „Трябва да му измия главата“, помисли си Дона съвсем неочаквано, представяйки си шишето нелютив, детски шампоан „Джонсън“ („Край на сълзите!“), застанало на разумно и сигурно място, върху полицата в банята и очакващо някой да го вземе и да изсипе една-две дози в шепата си.

(не губи самообладание)

Не, разбира се, че не. Нямаше никакви причини да губи контрол над себе си. Всичко щеше да се нареди, нали така? Непременно! Кучето дори не се виждаше — нямаше го повече от час. А и пощальонът. Беше вече почти десет часа. Пощальонът скоро щеше да дойде, а после изобщо нямаше да има значение, че в колата е толкова горещо. Наричаха го „парников ефект“. Някъде, в някакво указание Дона беше чела защо човек не трябва да затваря кучето си в колата за по-дълго, когато е така горещо. Парниковият ефект. В брошурата се казваше, че температурата в колата, паркирана на слънце, може да достигне до сто и четиридесет градуса по Фаренхайт 19 19 60 градуса по Целзий — Б.пр. , ако прозорците са вдигнати. Така че би било жестоко и опасно да затворите своя любимец в колата си, докато пазарувате, или сте на кино. От Дона се изтръгна кратък и хрипкав кикот тук със сигурност нещата бяха тъкмо наопаки, нали? Не друг, а кучето държеше хората, затворени в колата.