Стивън Кинг - Куджо

Беше звънял по телефона на Красивото Мъжле в офиса му и се беше представил за Адам Суолоу, когато секретарката бе поискала да узнае името му. Каза, че е директорът на отдела по маркетинг в „Хаус-ън-Лайтс“ Инкорпурейтед и че иска да говори с мистър Трентън. Устата на Стийв бе пресъхнала от вълнение. А барнеше ли веднъж Трентън слушалката, те двамата можеха да намерят по-интересна тема за разговор от маркетинга: като например, какъв беше онзи белег по рождение на малката госпожичка отдолу и на какво можеше да се оприличи, и как го беше ухапала тя веднъж, когато беше получила толкова силен оргазъм, та щеше и кръвта му да изсмуче чак, и как се бяха развили нещата за Принцесата Кучка, откакто Красивото Мъжле бе разбрало, че тя не си пада много по това, което предлага брачното ложе.

Но не стана така, както очакваше. Секретарката каза:

— Съжалявам, но мистър Трентън и мистър Брейкстоун няма да бъдат тук тази седмица. Вероятно няма да се върнат и през следващата. Мога ли с нещо да ви помогна…?

Гласът й се извиси нагоре в очакване и надежда. Тя наистина искаше да помогне. Беше големият й шанс да свали богато гадже, докато босовете се грижеха за работата в Бостън или може би Ню Йорк (не можеше и въпрос да става за такова екзотично място като Лос Анджелис! Не и такава лайняна фирма като „Ад Уъркс“!) така че, танцувай малка госпожичке — сега ти е паднало!

Стийв й благодари и каза, че ще позвъни отново към края на месеца. Затвори, преди секретарката да го попита за телефона му, защото офисът на „Хаус-ъв-Лейт“ Инкорпорейтед се намираше в една телефонна кабина на Конгрес Стрийт срещу магазина за цигари на Джо.

Сега Стийв Кемп ядеше хамбургери и се чудеше какво да направи. „Като че ли не знаеш“ , шепнеше вътрешният му глас.

Той тръгна с пикапа нагоре по шосето, в посока Касъл Рок. Като приключи с обеда си (шоколадовият десерт се бе разтопил и втечнил от жегата), Стийв беше вече в Норт Уиндъм. Хвърли отпадъците върху пода на пикапа, където се въргаляха и други подобни неща — пластмасови шишета от бира и газирана вода, празни цигарени опаковки. Замърсяването с отпадъци беше антисоциално и природонесъобразно действие и Стийв Кемп нямаше да го допусне.

Той спря пред къщата на Трентънови точно в три и половина на онзи горещ и ярък следобед. Действайки свръхпредпазливо, Стийв мина покрай къщата, без да намали и паркира зад ъгъла, в една странична улица на около четиристотин метра от къщата. После се върна до нея пеша.

В алеята не се виждаше кола и той почувства остро жегване на мъжа и разочарование. Стийв не бе признал дори пред себе си (особено сега, когато, както изглеждаше, тя не си бе вкъщи), че беше възнамерявал да й даде малко от онова, което тя така много искаше през пролетта. Въпреки всичко, той бе карал от Уестбрук до Касъл Рок с полуизправен пенис, който едва сега бе спаднал окончателно.

Нямаше я.

Не — колата я нямаше. Едното не предполагаше непременно и другото, нали?

Стийв се огледа.

Това, което виждаше тук, дами и гос’да, е една тиха улица от предградията в един летен ден, когато повечето хлапета спят, женичките или правят същото, или са залепнали пред телевизорите си и следят „Жажда за живот“ или „В търсене на утрешния ден“. Всички Красиви Мъжлета се трудят да се издигнат на по-високо стъпало, където ще плащат и по-високи данъци и откъдето вероятно ще се озоват в някое легло на Спешно Отделение в Медицинския център на източен Мейн. Две деца играеха на дама, разчертана с тебешир и вече замазана върху паважа. Те бяха само по бански гащета и обилно се потяха. Една възрастна и оплешивяваща жена влачеше голяма телена, пазарска кошница, връщайки се от града. И жената, и кошницата бяха сякаш от най-фин, костен порцелан. Жената мина на разстояние от децата, играещи на дама.

Накратко казано: животът бе замрял. Улицата дремеше в горещината.

Стийв тръгна нагоре по стръмната алея, като че ли беше съвсем естествено да е тук. Първо погледна в малкия гараж. Той знаеше, че Дона не го използва. Тя му бе казала, че се страхува да вкарва колата си в него, защото входът бе толкова тесен. Ако ожулеше колата, Красивото Мъжле щеше да й разгони фамилията… никакви „ама, моля ти се извинявай“! Щеше да я разкатае !!!

Гаражът беше празен. Нямаше го „Пинто“-то, нямаше го и старият ягуар. Красивото Мъжле на Дона беше стигнало климактериума и нямаше слабост към спортните коли. Не й беше приятно, когато Стийв го споменаваше, но той не бе виждал по-очебиещ случай.