Стивън Кинг - Куджо

Сосиерата отиде на кино. Също и големият поднос. Радиокасетофонът се стовари с трясък на пода. Стийв Кемп се качи отгоре му и започна бясно да танцува буги-вуги. Пенисът му, корав като камък, пулсираше в гащите му. По същия начин и съответно пулсираше и вената в средата на челото му. Откри няколко бутилки алкохол под малкия, хромиран умивалник в ъгъла. Той награби няколко наведнъж с двете си ръце (някои бутилки бяха три четвърти пълни, други наполовина) и започна да ги запраща една по една с все сила към вратата на затворения кухненски шкаф. На следващия ден дясната му ръка сигурно щеше да бъде схваната и оболяла, та едва ли щеше да може да я повдигне. Не след дълго вратата на синия кухненски шкаф плувна в скъп джин, коняк, уиски, сладка зелена ментовка и кампари, която бе коледен подарък от Роджър и Алти Брейкстоун. Стъклото приятно звънтеше в горещия следобед на ярката светлина, струяща през прозореца над умивалника.

Стийв се втурна в пералното помещение, където намери кутии с избелващи препарати, синка, омекотител на твърда вода (в голяма синя, пластмасова бутилка), препарат за почистване на петна, течен препарат за пране на фини и вълнени дрехи и три вида обикновен прах за пране. Стийв сновеше напред-назад, профучавайки през кухнята от време на време като някакъв трескав лунатик в навечерието, преди да настъпи новата години, ръсейки навсякъде с въпросните препарати.

Тъкмо беше изпразнил и последната кутия (огромна кутия от праха за пране „Тайд“, която бе почти пълна), когато Стийв забеляза изреченията върху дъската за съобщения с неясния почерк на Дона, който не можеше да бъде сбъркан: „Тад и аз отиваме до гаража на Джо Кембър за «Пинто»-то. Ще се върнем скоро“.

Това изведнъж го свести, сякаш действителността се стовари право върху главата му. Той беше вече тук от половин час, а може би и повече. Времето бе минало незабелязано зад червената завеса, спуснала се над очите му, и му беше трудно да определи с точност. Колко време преди неговото идване бе заминала Дона? За кого бе оставено съобщението? За всеки, който би могъл да се отбие, или за определен човек? Стийв трябваше да се маха оттук… но имаше още едно нещо, което се налагаше да свърши преди това.

С едно бръсване на ръкава си той изтри съобщението и написа с големи печатни букви:

Оставих горе нещо за тебе, миличко.

Стийв се втурна нагоре по стълбите, взимайки по две стъпала наведнъж и влезе в спалнята им, която беше на втория етаж. Сега вече той се чувстваше ужасно притеснен, беше почти сигурен, че някой ще позвъни (най-вероятно някоя щастлива женичка), щеше да надникне през задната врата и да извика (както бе направил и той самия): „Хей! Има ли някой тук?“

Но по някакъв странен начин, точно това придаде допълнителна пикантност на случилото се. Стийв разкопча колана си, смъкна ципа си и остави дънките му да се смъкнат до коленете. Не носеше гащета, всъщност почти никога не носеше. Изведнъж пишката му щръкна насред гора от жълтеникаворижи косми. Не му трябваше много време, защото беше твърде възбуден. Две-три бързи движения напред-назад със свита длан и оргазмът му дойде — внезапен и неистов. Гърчейки се, Стийв изхвърли спермата си върху покривката на леглото.

Той дръпна нагоре дънките си, дръпна и ципа си (като едва не захапа главата на пениса си и едно от малките жълти зъбчета — голям смях щеше да бъде!) и се втурна към вратата, закопчавайки отново колана си. Щеше да се сблъска с някого на излизане — беше сигурен в това. Като че ли всичко бе предначертано. Някоя щастлива съпруга щеше само за част от секундата да зърне зачервеното му лице, ококорени очи и издути отпред дънки и да записка като луда.

Стийв се опита да се приготви за такава среща, като отвори задната врата и излезе навън. Обръщайки мислено поглед назад, му се струваше, че бе вдигнал такъв шум, та и мъртвите биха го чули… ония ми ти чинии! И защо му беше да хвърля тия скапани чинии! Какво, по дяволите, си мислеше?!сигурно всички наоколо бяха чули.

Но нито в двора, нито в алеята имаше някой. Покоят на следобеда бе съвършен. Оттатък улицата, в средата на поляната една пръскачка невъзмутимо цвъртеше. Мина и едно дете на ролкови кънки. Право напред се виждаше висок жив плет, който отделяше къщата на Трентънови от съседната. Наляво от задния вход в далечината се виждаше градът, сгушен в подножието на планината. Стийв дори различи съвсем ясно пресечката на шосе № 117 и Хай Стрийт и градската мера, сгушена в една от ъглите, образувани от пресичането на двата пътя. Той стоеше на задното стълбище, опитвайки се да се съвземе. Дишането му се поуспокои и Стийв започна да вдишва и издишва все по-нормално. Успя да скалъпи най-после някаква приятна физиономия за следобеда и я надяна върху лицето си. Всичко това не му отне много време — толкова колкото светофарът да мине от червено през жълто и зелено и отново да светне червено.