Стивън Кинг - Куджо

Но Дона смяташе, че тези неща са вторични спрямо основната причина, поради която все още беше тук. А тя беше, че малко по малко един психологически момент на готовност бе достигнал и отминал. Спомни си от уроците по скачане във вода в лагера „Тапауинго“, че идваше миг, когато за първи път стъпваш на дъската, в който или трябва да скочиш, или да се оттеглиш позорно, за да дадеш възможност на момичето зад тебе да опита. Идваше ден в ранните шофьорски години, когато трябваше да изоставиш пустите провинциални пътища и да се опиташ да караш в големия град. Идваше време. Винаги идваше такова време. Време да скочиш, време да караш, време да хукнеш към задната врата.

Рано или късно кучето щеше да се покаже. Положението беше лошо — ясно! Ала не беше отчайващо. Подходящото време идваше на периоди — на това не я бяха учили в курса по психология. Беше нещо, което Дона усещаше по инстинкт. Ако те хванеше шубето на дъската за скокове в понеделник, нямаше правило, според което да не можеш да опиташ веднага във вторник. Би могъл…

Неохотно разумът й подсказваше, че това са опасно неверни разсъждения.

Дона не бе така силна тази вечер, както бе миналата. Щеше да бъде по-слаба и по-обезводнена утре сутринта. А и това не бе най-лошото. Седеше вече почти непрекъснато от (колко ли време беше?)… Изглеждаше невъзможно, но все пак… двадесет и осем часа. Ами ако бе вече прекалено схваната, за да успее? Можеше изведнъж на половината път до вратата да се превие на две и да падне като посечена на земята от схващане на големите мускули на бедрата.

„Когато положението е на живот и смърт“ говореше й неумолимо нейният разум, „подходящият миг идва само веднъж… веднъж и след това вече го няма.“

Пулсът и дишането й се учестиха. Тялото й усещаше, че то ще направи опита преди съзнанието да е готово. Тогава Дона омота по-здраво блузата си около дясната си ръка, обхвана с лявата дръжката на вратата и разбра: не бе взела никакво съзнателно решение, а просто излизаше от колата. Сега тя тръгваше, докато Тад спеше дълбоко и нямаше никаква опасност да се втурне след нея.

Дона дръпна дръжката на вратата нагоре — ръката й бе мокра от пот. Затаи дъх и се ослуша дали нещо в света не се е променило.

Птицата отново запя. Това бе всичко. „Ако прекалено силно е ударило вратата и тя се е огънала много навътре, сигурно няма да мога да я отворя“, помисли си Дона. Каква горчива утеха! Тогава можеше да си седи тук, да обмисля отново какви са шансовете й, да види дали не е пропуснала нещо в сметките си… и да става още мъничко по-жадна… по-слаба… по-бавна…

Дона трябваше здраво да натисне вратата и да я подпре с лявото си рамо, като постепенно прехвърли цялата си тежест върху нея. Дясната й ръка, увита в памучната блуза, се обливаше в пот. Юмрукът й бе така силно свит, че пръстите я боляха. Усещаше смътно как ноктите й се забиват в дланта. Непрекъснато в съзнанието си тя виждаше как разбива стъклото до бравата на задната врата, чуваше звъна на парчетата стъкло, които падаха върху дъските, виждаше как посяга към бравата…

Обаче вратата на колата не се отваряше. Дона се напъна с всички сили — жилите на врата й се издуха. Не се поддаваше. Тя…

И изведнъж поддаде. Вратата отлетя встрани с грозно скърцане и Дона едва не се простря на земята по очи — посегна към дръжката, не успя да я хване и пак посегна. Когато я улови, една ужасяваща увереност внезапно се прокрадна в съзнанието й. Беше студена и вцепеняваща като лекарска присъда за рак в напреднала фаза. Дона бе отворила вратата, но тя нямаше да може вече да я затвори. Кучето щеше да скочи вътре и да убие и двамата. Тад навярно щеше да има един кратък миг на недоумение, когато се събудеше — един последен миг на пощада, в който щеше да помисли, че това е само сън, преди Куджо да забие зъбите си и да разпори гърлото му.

Дъхът й излизаше на пресекулки — бързо-бързо. Беше като на пожар. Можеше да види и най-дребното камъче от чакъла върху алеята, ала й бе трудно да мисли. Мислите й се въртяха вихрено. Картини от миналото й прорязваха съзнанието й като забързан филм на някакъв военен парад, в който минаващите оркестри и офицери на кон, както и маршоретките сякаш на бегом напускаха сцената на някакво зловещо престъпление.

Отходният канал избива през умивалника в бара и изпраща гнусна, зелена помия към кухненския таван.

Петгодишната Дона пада от стълбите и си чупи китката на ръката.

Поглежда се в часа по алгебра (беше вторият час… по това време тя бе първокурсничка в гимназията) и за голям свой срам и ужас открива, че на светлосинята й ленена пола има петна от кръв. Беше й дошъл мензисът. И как щеше да стане от чина си, когато удареше звънецът, без всички да забележат, че й е дошъл мензисът?