Стивън Кинг - Куджо

Най-виновната бе ЖЕНАТА ! Как само го гледаше, сякаш му казваше: „Да, да! Аз го направих, аз те разболях, аз направих така, че да те боли, аз измислих тази агония специално за тебе и сега тя ще те следва навсякъде!“

О, убий я! Убий я!

Чу се шум. Беше едва забележим, ала не убягна от слуха на Куджо. Ушите му бяха свръхчувствителни и настроени за всякакви звуци. Целият спектър на въздушния свят беше негов сега. Той чуваше нежния камбанен звън на небесния рай и грубите крясъци, носещи се от преизподнята. В своята лудост той чуваше реалното и нереалното.

Беше тих звук от малки плъзгащи се камъчета, триещи се едно в друго.

Куджо притисна задницата си към земята в очакване. Усети болка и топлина — собствената му урина свободно изтече от него. Той чакаше ЖЕНАТА да се покаже. Когато се покажеше, щеше да я убие.

На долния етаж в опустошената Трентънова къща телефонът зазвъня… шест, осем, десет пъти. После настъпи тишина. Малко след това един брой от „Касъл Рок Кол“ бе опрян в предната врата на къщата, а Били Фрийман пришпори велосипеда си нагоре по улицата, преметнал брезентовата си торба през рамо и подсвирквайки си безгрижно.

В стаята на Тад вратата на килера беше отворена. Някаква отвратително остра и знойна миризма на див и свиреп звяр се носеше из въздуха.

В Бостън телефонистката попита Вик Трентън дали би искал тя да продължи опитите си да го свърже.

— Не, благодаря ви — отвърна той и затвори телефона.

Роджър беше намерил мача между „Ред Сокс“ и „Канзас Сити“ на тридесет и осми канал и седеше на канапето само по бели памучни шорти, наблюдавайки с интерес подготовката преди старта. В едната си ръка държеше сандвич, поръчан в хотела, а в другата — чаша мляко.

— От всичките ти навици — каза Вик, — повечето от които варират между силно оскърбителни и леко отвратителни, най-лошият, смятам, е да ядеш по долни гащи.

— Я го чуйте този — рече дружелюбно Роджър, обръщайки се към празното пространство наоколо. — На тридесет и две години е и все още нарича долните мъжки шорти „долни гащи“.

— Че какво лошо има в това?

— Нищо… ако живееш на палатка в някой скаутски летен лагер.

— Тази нощ ще ти прережа гръкляна, Родж — отвърна Вик, щастливо усмихнат. — Ще се събудиш, задушавайки се, потънал в собствената си кръв. И ще се разкайваш, но… ще бъде вече твърде късно!

Вик грабна половината от препечения сандвич на Роджър и отхапа от пастърмата с тържествено изражение.

— Мама му стара, адски нехигиенично е — възмути се Роджър и изтръска трохите нападали върху голите му, космати гърди. — Дона не беше вкъщи, а?

— Тцъ. Тя е Тад сигурно са отишли в „Тейсти Фрийз“, да си вземат сандвич или нещо друго. Така ми се иска и аз да съм там, а не в Бостън!

— О, представете си само! — каза Роджър като се усмихна язвително. — Утре ще бъдем на коктейл в „Епъл“ под часовника на Балтимор…

— Да се шибат и Балтимор, и часовникът му! — отвърна Вик. — Всеки, който напуска Мейн, за да пътува до Бостън или Ню Йорк, при това през лятото, трябва да е полудял.

— Да, тъй си е — съгласи се Роджър. На екрана Боб Стенли прехвърли топката високо над чертата за започване на играта. — Адски шибана работа е.

— Сандвичът е доста вкусен, Роджър — рече Вик на партньора си с подкупваща усмивка.

Роджър грабна чинията си и я притисна към гърдите си.

— Стига аванта! Обади се и си поръчай!

— На кой номер?

— Май че беше шестстотин осемдесет и едно. Написано е на шайбата.

— Не искаш ли бира със сандвич? — попита Вик, канейки се отново да телефонира.

Роджър поклати глава.

— Пих много на обяд. Главата ме боли, стомахът ме боли и по всяка вероятност утре сутринта ще ме тресе кански махмурлук. Бързо се ориентирам, приятелче. Отдавна вече не съм дете.

Вик поръча по телефона един печен сандвич от ръжен хляб и пастърма и две бутилки „Туборг“. Когато остави слушалката, погледна отново към Роджър, който седеше, вперил очи в телевизора. Чинията със сандвича бе закрепена върху изпъкналото му шкембенце и той плачеше. Отначало Вик помисли, че не е видял както трябва. Беше сигурно някаква оптическа измама. Ала не! Това бяха сълзи. Светлината от телевизора се пречупваше през тях като през призма и искреше в различни цветове.

За миг Вик остана неподвижен, неспособен да реши дали да отиде при Роджър или да отиде в другия край на стаята, да вземе вестник и да се преструва, че нищо не е видял. Тогава Роджър се обърна към него — лицето му бе разстроено, без никаква маска, така безпомощно и уязвимо като лицето на Тад, когато паднеше от люлката и си ожулеше коленете, или когато се спънеше в бордюра.