Стивън Кинг - Куджо

Първото малко камъче падна току пред носа на Куджо, разбута няколко други камъчета от настилката и застана неподвижно. Куджо леко трепна. Беше изплезил език. Изглеждаше така, като че ли се усмихваше. Второто камъче прелетя далеч над него. Третото камъче уцели рамото му. Той не помръдна. ЖЕНАТА все още се опитваше да го изкара оттам.

Застанала до колата, Дона се намръщи. Тя чу как първото камъче изчатка върху чакъла. Второто също. Обаче третото… то сякаш не падна на земята. Не се чу никакъв шум. Какво означаваше това?

Изведнъж на нея вече не й се искаше да тича до задната врата на къщата, докато не се убедеше, че пред колата няма нищо. Но после… да, добре! Просто… за всеки случай.

Тя направи стъпка напред. След това две, три.

Куджо се приготви. Очите му светеха в мрака.

Четири стъпки от вратата на колата. Сърцето й се блъскаше в гърдите.

Сега Куджо виждаше хълбоците на ЖЕНАТА . След миг щеше да го забележи. Той искаше тя да го види.

Пет стъпки от вратата на колата.

Дона извърна глава. Вратът й изпука като пружините на стара, паянтова врата. Тя имаше предчувствие — някаква примитивна увереност. Извърна глава, търсейки Куджо. Куджо беше там. Той бе стоял там през цялото време — клекнал ниско, скрит от нея, чакайки я, легнал в храстите.

За миг очите им се срещнаха — нейните сини и широко отворени, а неговите замъглени и кръвясали. За секунди само Дона погледна през неговите очи и видя, видя ЖЕНАТА … дали той се виждаше през нейните очи?

Тогава Куджо се хвърли към нея.

Ала този път Дона не се вцепени. Тя бързо отскочи назад, опипвайки зад себе си дръжката на вратата. Куджо се зъбеше и се хилеше. Между зъбите му на конци се стичаше гъста лига. Той се приземи точно на мястото, където преди миг стоеше Дона, подхлъзвайки се върху чакъла, здраво запънал крака. Това й даде още една скъпоценна секунда.

С палеца си напипа бутона под дръжката и го натисна. Дръпна назад. Вратата бе заяла и не се отвори! Куджо скочи върху нея!

Сякаш някой запрати гюле в меката, лесно уязвима плът на гърдите й. Тя усети силен натиск към ребрата си — заболя я! А после Дона хвана кучето за гърлото, забивайки дълбоко пръстите си в гъстата му и груба козина, мъчейки се да го държи на разстояние от себе си. Дишайки забързано и накъсано, сякаш хлипаше. Светлината от звездното небе се отрази в безумните очи на Куджо, очертавайки бледи полукръгове. Челюстите му щракаха само на няколко сантиметра от лицето й и Дона усети дъха му, миришещ на трупове, смъртоносна болест и безсмислени убийства. Изведнъж й мина абсурдната мисъл за задръстената отходна тръба, която избива точно преди коктейла, даван от майка й, опръсквайки целия таван със зелена помия.

Куджо се изстреля напред с помощта на задните си крака и отново връхлетя върху Дона. Като напрегна всички сили, тя успя някак да го отхвърли от себе си, удряйки безпомощно с ръка зад себе си в търсене на бутон за вратата. Тя го ритна и с подметката на сандала си удари муцуната му, която бе вече доста разкъсана от предишните му самоубийствени удари във вратата. Куджо падна на задницата си и зави от болка и ярост.

Дона отново усети бутона с пръста си, прекрасно осъзнавайки, че това бе последният й шанс. Последният шанс и на Тад. Дона натисна бутона и дръпна вратата с всичка сила, когато кучето отново налетя отгоре й — пъклено изчадие, което щеше да напада отново и отново, докато умреше или тя или пък то. Не беше удобно за ръката й и мускулите извънредно се напрягаха. Дона почувства остра, пронизваща болка в гърба, малко над дясната плешка, когато нещо изпука. Ала вратата се отвори. Тя успя само да се тръшне върху седалката и кучето отново връхлетя върху нея.

Тад се събуди. Той видя как майка му е притисната назад и нещо ужасно и космато, с червени очи мърдаше в скута й. Тад разбра какво бе то. О, да! Беше онова нещо от килера, което бе обещало да идва все по-близо и по-близо, докато най-накрая „СТИГНЕ ДО ЛЕГЛОТО ТИ, ТАД“ Да, да! То беше, то беше! Думите за Чудовището не бяха помогнали. Чудовището бе тук сега и убиваше мамичка. Тад започна да пищи, закривайки с длан очите си.

Щракащите челюсти на Куджо бяха на сантиметри от голия корем на Дона. Тя го задържаше на разстояние както можеше и съвсем бегло долавяше писъците на сина си отзад. Куджо не я изпускаше от очи. Изглеждаше невероятно, но той дружелюбно помахваше с опашка. Мъчеше се да забие задните си крака в чакъла, за по-стабилна опора, та да може да скочи право в колата. Но чакълът се изплъзваше изпод риещите му задни лапи.