Стивън Кинг - Куджо

Куджо се хвърли напред, ръцете на Дона се плъзнаха покрай него и изведнъж той я захапа. Заби зъбите си в голия й стомах точно под белите чашки на памучния сутиен, дълбаещ за вътрешностите й.

Дона нададе грозен и пронизителен рев от болка. Заудря с все сила и с двете си ръце. Тя отново седеше изправена, а кръвта се стичаше към колана на панталона й. Държеше Куджо с лявата си ръка, а с дясната опипваше за дръжката на вратата отвътре. Откри я и започна да блъска вратата в кучето. Всеки път когато я удряше в ребрата на Куджо, се чуваше силен, но кух и тъп звук, какъвто издава тупалката, бъхтеща килима, метнат на въжето. Всеки път, когато вратата го удряше, Куджо изръмжаваше и с хъркане изпускаше дъха си срещу нея.

Той се отдръпна малко, за да скочи. Дона се премери добре и с цялата си сила, която й бе останала, дръпна вратата към себе си. Този път тя срещна врата и главата на Куджо. Чу се пукот от счупено. Куджо зави от болка, а Дона си помисли: „Той трябва да се оттегли, трябва! ТРЯБВА! “ Ала вместо да се оттегли, Куджо се стрелна напред и събра челюстите си върху долната част на бедрото й, малко над коляното. С рязко дръпване на главата той отскубна парче месо от нея. Дона изпищя.

Тя заблъска вратата в главата на Куджо, отново и отново, а писъците й се сляха с тези на Тад… сляха се в един сив свят на безсъзнанието. Куджо не изпускаше крака й, докато най-накрая го превърна в нещо друго, нещо червено, пихтиесто и раздрано. Главата му бе покрита с гъста, лепкава кръв, толкова черна на оскъдната светлина, колкото кръвта на някое насекомо. Малко по малко Куджо отново започна да се предвижва навътре. Силите на Дона я напускаха.

Тя дръпна вратата навътре още един, последен път с отметната назад глава, отворена в крива гримаса уста и сивосинкаво лице, движещо се като неясно петно в тъмнината. Беше наистина за последен път. Просто нямаше повече сила.

Ала изведнъж Куджо се отказа.

Той се оттегли като квичеше жално и залиташе. Внезапно се строполи на чакъла, треперейки и махайки вяло с крака във въздуха. С дясната си предна лапа започна да посяга към окървавената си глава.

Дона затръшна вратата и се отпусна назад, хлипайки тихо.

— Мамо… мамо… мамо…

— Тад… добре…

— МАМО!

— … добре…

Ръце: Неговите ръце върху нея — пърхащи като криле на птица; нейните върху лицето на Тад — докосващи, успокояващи, отдръпващи се.

— Мамо… у дома… моля… Татко и у дома…

— Да, добре, Тад. Ще бъдем… ще си отидем, кълна се в бога! Ще те заведа в къщи. Ще…

Нямаше смисъл от думи. Всичко беше наред. Тя усети как отмалява и потъва в онзи синкав свят на безсъзнанието, в онези мъгли, стелещи се в нея, за които тя не бе подозирала до сега. Думите на Тад зазвучаха по-дълбоко, сякаш говореше в кънтяща зала! Ала всичко беше наред. Да…

„Не, не беше наред.“

Защото кучето я бе ухапало…

„… а кучето бе бясно.“

Холи каза на сестра си да не изглупява и да набере директно номера, но Черити настоя да се свърже чрез телефонистката, за да таксуват разговора за нейна сметка. Приемането на подаяния, дори на такова дребно нещо, каквото бе междуградски телефонен разговор по ненатоварената тарифа, не бе в стила й.

Телефонистката я свърза с „телефонни услуги“ на Мейн и Черити попита за номера на Алва Торнтън в Касъл Рок. Няколко минути по-късно телефонът на Алва зазвъня.

— Ало, тук птицеферма „Торнтън“.

— Здрасти, Беси!

— Кой там?

— Черити Кембър. Обаждам ти се от Кънектикът. Алва наблизо ли е?

— Божичко, Черити, не е! Тази вечер отборът по боулинг има мач. Всички са в „Пондичъри Лейнс“ в Бриджтън. Случило ли се е нещо?

Внимателно и съвсем съзнателно Черити бе обмислила точно какво да каже. Ситуацията беше малко деликатна. Като всяка втора омъжена жена в Касъл Рок (това не значеше непременно, че неомъжените правят изключения), Беси обичаше да клюкарства.

Ако разбереше, че Джо Кембър е тръгнал да мърсува някъде без знанието на жена си, веднага щом Черити и Брет бяха заминали за Кънектикът… е, ами това би било една много пикантна тема за разговор сред приятелки, нали?

— Не, освен че аз и Брет сме на гости у сестра ми, а Джо е по работа в Портсмут.

Това бе опашата лъжа, но безопасна. От време на време Джо наистина ходеше в Портсмут да купува части (при разпродажбите не се плащаше данък) и да участва в търгове на коли втора употреба.

— Просто исках да се уверя, че се е погрижил някой да храни кучето. Знаеш ги какви са мъжете — додаде Черити.