Стивън Кинг - Куджо

„Ето, на“, помисли си Черити с тъжна и горчива самоирония, „само преди пет минути уж нямаше да го лъжа“.

Онзи следобед нейният гняв беше запалил и неговия. Но тази вечер Брет само тихо каза:

— Не, няма нищо.

— Ако искаш, ще се обадим на някой друг и ще го накараме да отиде и да провери — рече тя, вече разкайвайки се за избухването си.

— На кого можем да се обадим?

— Ами, какво ще кажеш за някой от братята Миликън?

Брет само я погледна.

— Е, навярно идеята ми не е много добра — съгласи се Черити.

Малко преди края на миналата зима Джо Кембър и Джон Миликън се скараха жестоко за един ремонт на шевролета на „Миликън Брадърс“, който Джо бе извършил. От тогава Кембърови и Миликънови не си говореха много. Последният път, когато Черити отиде да играе „Бино“ в земеделския клуб, тя се опита да размени по някоя дума с Ким Миликън, дъщерята на Фреди, но Ким изобщо не й проговори. Просто вървеше до нея, вирнала глава, сякаш не беше преспала с половината момчета от гимназията в Касъл Рок.

Мина й през ума, че те наистина бяха изолирани там, на края на шосе № 3. Беше толкова самотна. Усети хлад. Не се сещаше на кого би могла да се обади и да го помоли да отиде до тях с фенерчето си, да потърси Куджо и да се увери, че той е добре.

— Няма значение — рече Брет унило. — Както и да е, сигурно съм глупав, та да се тревожа. Навярно той просто е ял репей или нещо подобно.

— Слушай — каза Черити и го обгърна с ръка. — Може да си всичко друго, Брет, но не си глупав. Сутринта ще се обадя лично на Алва и ще го помоля да отиде. Ще го направя веднага щом станем от сън. Става ли?

— Ще го направиш ли, мамо?

— Да.

— Страхотно! Извинявай, че те притеснявам, но май не ми излиза от ума.

Джим подаде глава от вратата.

— Взел съм клечките и дъската! Някой иска ли да играем?

— Аз — каза Брет и стана. — Ако ми покажеш как се играе.

— А ти, Черити?

Черити се усмихна.

— Мисля, че точно сега, не. Ще дойда за пуканките.

Брет излезе с чичо си. Тя остана на канапето, загледана в телефона и мислейки си за това как Брет беше ходил през нощта, как беше хранил някакво въображаемо куче с някаква въображаема храна в модерната кухня на сестра й.

„Куджо никога няма да бъде гладен вече. Никога.“

Внезапно Черити притисна ръце към гърдите си и потрепери. „Утре сутрин ще се погрижа за тази работа“, обеща тя на себе си, „по един или друг начин. Или ще се обадя, или ще се върнем и сами ще се погрижим. Обещавам ти, Брет!“

В десет часа Вик отново опита да се свърже с дома си. Никой не се обади. В единадесет часа опита пак. Все още нямаше никой, макар че остави телефона да звъни повече от двадесет пъти. Към десет часа той вече започна да се тревожи, а в единадесет бе съвсем изплашен… от какво ли? Не знаеше точно.

Роджър спеше. Вик набра номера в тъмното, чу сигнала в тъмното и затвори в тъмното. Чувстваше се самотен, като изгубено дете. Не знаеше какво да прави, или да мисли. Съзнанието му припяваше непрекъснато едно и също: „Отишла е с Кемп, отишла е с Кемп, отишла е с Кемп.“

Разумът и логиката бяха против. Вик пресъздаде в ума си всичко, което той и Дона си бяха казали — преповтори го отново и отново, заслушвайки се мислено в думите, интонацията и нюансите. Тя и Кемп бяха скъсали. Дона му бе казала да ходи да си разнася хартиите на друго място. Това го бе накарало да отмъсти и да напише онази „любовна бележчица“. Изобщо не ставаше въпрос за розови мечти и двама лудо влюбени един в друг, които се готвят да забегнат някъде.

„Скъсването не изключва сдобряване по-късно“, възразяваше съзнанието му някак тържествено, спокойно и неумолимо.

Ами Тад? Тя не би взела Тад със себе си, нали? От думите на Дона Вик съдеше, че Кемп е някакъв грубиянин и макар тя да не бе споменала нищо специално, Вик доби усещането, че онзи ден, когато Дона бе казала на Кемп да върви на майната си, бе имало и доста грубости.

„Влюбените вършат странни неща“.

Тази непозната и ревнива част от неговото съзнание (той дори и не подозираше за съществуването й до онзи следобед в парка „Диъринг Оукс“) изглежда имаше отговор за всичко, а в тъмното сякаш нямаше значение, че повечето отговори бяха ирационални.

Вик се люшкаше бавно напред-назад между две горещи точки: Кемп от една страна ( ДА ИМАШ НЯКАКВИ ВЪПРОСИ? ), а от друга — представата за тяхната празна къща в Касъл Рок и телефона, който звъни ли, звъни. Може да е катастрофирала. Тя и Тад може да са в болницата. Може някой да е влязъл в къщата с взлом и те да лежат сега мъртви в спалните си на втория етаж. Разбира се, ако Дона бе катастрофирала, някой служител щеше да се обади. В офиса на фирмата, както и самата Дона, знаеха в кой Бостънски хотел бяха отседнали с Роджър. Ала в тъмнината тази вероятност, която би трябвало да го успокои, след като никой не се бе обадил, го наведе повече на мисълта за убийство.