Стивън Кинг - Куджо

— Няма нищо такова!

— Тогава, направи го! — каза сериозно Роджър. — Тя може би ще позвъни тук, докато ченгетата проверяват у вас и ти ще се почувстваш като глупак, но понякога е добре да се чувстваш като глупак. Знаеш какво имам предвид.

— Да, де — рече Вик и леко се усмихна. — Зная.

Той пак взе в ръка слушалката, поколеба се, после отново набра домашния си номер. Никой не се обади. Част от успокоението, което получи от Роджър, се изпари. Свърза се с „телефонни услуги“ в Мейн и си записа телефонният номер на шерифа в Касъл Рок. Беше дванадесет часа и петнадесет минути в сряда сутринта.

Дона Трентън седеше с ръце леко опрени във волана на „Пинто“-то. Най-после Тад бе заспал отново, ала сънят му не беше спокоен. Той се свиваше и въртеше, понякога стенеше. Тя се боеше, че малкият изживява всичко, което се бе случило по-рано.

Дона докосна челото му. Тад измърмори нещо и се дръпна назад. Клепките му трепнаха два-три пъти и пак се спуснаха надолу. Челото му гореше. Почти сигурно бе, че е резултат от непрекъснатото напрежение и страх. Тя самата бе трескава и чувстваше силно болка. Коремът я болеше, ала тези рани бяха повърхностни — по-скоро драскотини. В това й бе провървяло. Куджо бе наранил левия й крак много повече. Раните там ( ухапванията , настояваше съзнанието й, сякаш наслаждавайки се на ужаса, който предизвикваше думата) бяха дълбоки и страшни. Те бяха кървили обилно, преди да хванат кора, а и Дона не се бе опитала да ги превърже веднага, въпреки че в кутията на арматурното табло имаше аптечка. Тя смътно се надяваше, че шуртящата кръв ще прочисти раните… така ли бе станало всъщност или това бе просто бабини деветини? Дона не знаеше. Имаше толкова много неща, които не знаеше. Дяволски много!

Когато най-сетне разкъсванията хванаха кора, цялото й бедро и шофьорската седалка бяха лепкави от кръв. Трябваха и три дебели марли от аптечката, за да покрие раната. Бяха последните. „Трябва да купя нови“, помисли си тя и нададе кратък, истеричен кикот.

На слабата светлина, плътта й точно над коляното изглеждаше като разоран чернозем. Откакто кучето я бе ухапало, усещаше непрекъснато, болезнено пулсиране. Беше глътнала няколко аспирина от аптечката без вода, но болката не бе намаляла ни най-малко. Усещаше и силно главоболие, сякаш че цял сноп жици стягаха слепоочията й все повече и повече.

Когато свиваше крака си, болезненото пулсиране се превръщаше в остър, стоманен свредел. Дона не бе сигурна дали изобщо ще може да стъпва на крака си сега, а още по-малко пък да тича до вратата на къщата. Всъщност, имаше ли значение? Кучето седеше върху чакълестата настилка между колата й и вратата на къщата, обезобразената му глава бе наведена надолу, а очите му бяха неизменно приковани върху нея. Върху нея !

На Дона някак не й се вярваше, че Куджо ще може да се движи тази вечер. Утре слънцето навярно щеше да го вкара в гаража, ако се окажеше толкова горещо, колкото вчера.

— Той иска мене — прошепна тя с напуканите си устни.

Вярно беше. По някакви причини, предопределено от Съдбата или по свои собствени, неведоми причини кучето искаше нея.

Когато Куджо падна на пътеката, Дона бе сигурна, че той умира. Никое живо същество не би понесло ударите, които тя му нанесе с вратата. Дори гъстата му козина не можа да ги омекоти. Едното ухо на Сан Бернара висеше сякаш на косъм. Ала кучето постепенно се изправи на крака. Дона не вярваше на очите си… Не искаше да вярва на очите си.

— Не! — изкрещя тя, напълно загубила контрол над себе си. — Не! Лягай долу, ти трябва да си мъртъв! Лягай долу, ти мръсно псе!

— Мамо, недей… — измърмори Тад, обгръщайки с ръце главата си. — Боли… боли ме…

Оттогава положението бе все същото. Времето отново бе започнало да се влачи. Няколко пъти Дона приближи своя часовник до ухото си, за да се увери, че не беше спрял, тъй като й се струваше, че стрелките изобщо не се движат.

Дванадесет часа и двадесет минути.

„Какво знаем за болестта бяс, деца?“

Безценно малко! Мъгляви и откъслечни факти, прочетени навярно в неделните вестници. А също и една брошура, която Дона небрежно бе прелистила в кабинета на ветеринарния лекар в Ню Йорк, където бе завела домашната котка Дайна, за да й бият инжекция против гана. Ах, извинете, против гана и против бяс !

Бяс — болест на централната нервна система. Добрата, стара ЦНС. Предизвиква бавно разрушаване на същата… но може би иначе болестта изобщо не би била толкова опасна. „Естествено“, мислеше си с надежда Дона, „аз дори не съм сигурна, че кучето наистина е бясно. Единственото бясно куче, което някога съм виждала, е това, гдето Грегъри Пек го застреля с пушка във филма «Да убиеш присмехулник». Освен факта, разбира се, че онова куче всъщност не беше бясно , а само изглеждаше такова. Вероятно бе някакъв мръсен помияр от местния кучкарник, когото обилно бяха напръскали с пяна за бръснене «Жилет»“…