Стивън Кинг - Куджо

Вик грабна слушалката, преди да дочака края на първото иззвъняване.

— Ало? Дона? Ти ли…

— Мистър Трентън ли се обажда? — попита мъжки глас отсреща.

— Да?

— Обажда се шериф Банърман, мистър Трентън. Боя се, че имам малко тревожни новини за вас. Съжаля…

— Мъртви ли са? — попита Вик.

Внезапно той се почувства нереален и с две измерения — не по-истински от лицето на някой второстепенен актьор, като фон на някой стар филм, какъвто гледаха с Роджър в момента. Зададе въпроса си със съвсем обикновен тон. С периферното си зрение видя сянката на Роджър, когато той бързо стана от стола. Нямаше значение. Както и всичко останало. В тези няколко минути от обаждането по телефона до този миг Вик бе успял да хвърли поглед назад и видя, че целият му живот бе сценичен декор и фалшиво лустро.

— Мистър Трентън, полицаят Фишър бе изпратен…

— Оставете тъпите официалности и отговорете на въпроса ми! Мъртви ли са? — Вик се обърна към Роджър, който го гледаше с побеляло лице и озадачен. Зад него на телевизионния екран се виждаше някаква фалшива вятърна мелница, на фона на фалшиво небе. — Родж, имаш ли цигари?

Роджър му подаде една.

— Мистър Трентън, чувате ли ме?

— Да. Мъртви ли са?

— За момента не знаем къде точно са жена ви и синът ви — рече Банърман и Вик усети как вътрешностите му се върнаха на мястото си. Светът доби част от предишните си цветове. Разтрепера се. Незапалената цигара се затресе между устните му.

— Какво става? Какво знаете? Нали казахте, че сте шерифът Банърман?

— Точно така. Шериф съм на Касъл Рок и ако ми дадете малко време, ще се опитам да ви изясня картината.

— Да, добре.

Сега вече Вик се боеше, че всичко се развива някак много бързо.

— Полицаят Фишър бе изпратен в дома ви на „Ларч Стрийт“ номер осемдесет и три в дванадесет и двадесет и четири минути тази сутрин в съответствие с вашата молба. Той установил със сигурност, че нито в алеята, нито в гаража има кола. Няколко пъти позвънил на входната врата, но след като никой не му отворил, Фишър влязъл вътре, използвайки ключа, окачен под покрива на стълбището. Видял, че в къщата някой свирепо е вандалствал — мебелите били преобърната, бутилките, съдържащи алкохол — изпочупени, сапун на прах бил поръсен по целия под и шкафовете в кухнята…

— Господи, Кемп! — прошепна Вик.

Агонизиращото му съзнание се спря на бележката: „Да имаш някакви въпроси?“. Той си спомни какво си бе помислил тогава — че освен всичко друго, бележката бе един обезпокояващ показател за психиката на този мъж. Беше зъл акт на отмъщение за това, че е бил зарязан. Какво бе направил Кемп този път? Какво бе направил, освен че бе минал през къщата им като някой войнстващ мародер?

— Мистър Трентън?

— Чувам ви.

Банърман се прокашля, сякаш това, което предстоеше да каже, го затрудняваше.

— Полицаят Фишър се качил на горния етаж. Горе нямало поразии, той открил следи от… хм, някаква белезникава течност, най-вероятно сперма, върху покривката на леглото в голямата спалня. — След кратко мълчание Банърман добави с непреднамерен комизъм: — Върху леглото не личало някой да е спал в него.

— Къде е жена ми?! — изкрещя Вик в слушалката. — Къде е момчето ми?! Имате ли някаква представа?!

— Успокой се — рече Роджър и сложи ръка върху рамото на Вик.

Лесно му беше на Роджър да каже „успокой се“, защото неговата жена си беше в леглото, както и близначките. Вик отърси ръката му от рамото си.

— Мистър Трентън, всичко, което мога да ви кажа засега е, че една група детективи е на местопроизшествието и моите хора им помагат. Няма следи вашата спалня или спалнята на сина ви да са били тършувани.

— Искате да кажете — като изключим следите от сперма — рече Вик вбесен, а Роджър трепна като да бе ударен. Долната му челюст увисна глуповато.

— Тогава къде са Дона и Тад?

Грубостта на Вик се превърна в объркване и в ъгълчетата на очите си той усети парещите сълзи на безпомощно малко момче.

— До този момент нямаме представа.

„Кемп!… Мили боже, ами ако Кемп ги е отвлякъл?!“

Само за миг в съзнанието му проблясна искра от онзи объркан сън снощи: Дона и Тад се крият в дупката в скалата, нападнати от ужасен звяр. После изведнъж картината изчезна.

— Ако имате някаква идея, мистър Трентън, за това кой би могъл…

— Отивам на летището и там ще наема кола — каза Вик. — Ще бъда при вас в пет часа.

— Да, мистър Трентън — рече Банърман с разбиране. — Но ако изчезването на жена ви и сина ви по някакъв начин е свързано с този вандализъм, времето може да бъде от изключителна важност. Ако имате и най-малка представа кой би могъл да има зъб на вас и на жена ви по причини както реални така и въображаеми…