Стивън Кинг - Куджо

Прогнозата за времето не означаваше почти нищо за Вик, но би ужасила Дона дори повече, ако я бе чула.

Също както и предната сутрин, Черити се събуди преди зазоряване. Събуди се и миг-два се ослушваше без дори да е сигурна за какво точно се ослушва. После се сети: скърцащи дъски, стъпки. Ослушваше се, за да разбере дали синът й отново ходи в съня си.

Но в къщата цареше тишина.

Черити стана от леглото, отиде до вратата и надникна в коридора. Коридорът беше пуст. След миг на колебание тя слезе до стаята на Брет и погледна в леглото му. Под чаршафа не се виждаше нищо освен черния му перчем. Ако беше ходил в съня си, то той го бе сторил преди събуждането й. Брет спеше дълбоко.

Черити се върна в стаята си и седна на леглото, поглеждайки към светлата, тънка ивица на хоризонта. Тя чувстваше, че решението й е взето. И то някак тайно, през нощта, в съня й. Сега, при първите студени лъчи на зората, Черити можеше да разгледа обстойно онова, което бе решило и усещаше, че то си струва цената.

Мина й през ума, че не бе облекчила душата си пред сестра си Холи, както се надяваше да направи. Преди вчерашния обяд и случая с кредитните карти все още можеше да го стори. А после, същата вечер, Холи й бе казала колко струва това тук, онова там, и прочие — буикът с четири врати, цветният телевизор „Сони“, паркетният под в хола. Сякаш в съзнанието на Холи всяко от тези нещо все още имаше невидим етикет с цената и винаги щеше да има.

Черити продължаваше да обича сестра си. Холи беше щедра, добра, импулсивна, обичлива и сърдечна. Ала начинът й на живот я бе принудил да зачеркне в сърцето си някои жестоки истини за това как бяха израсли бедни с Черити в провинциалния Мейн. Истини, които повече или по-малко бяха накарали Черити почти насила да се омъжи за Джо Кембър, докато щастливия случай… всъщност не по-различен от случая с лотарийния билет на Черити, бе дал възможност на Холи да срещне Джим и да избяга от ежедневието в бащиния си дом завинаги.

Черити се боеше, че ако каже на сестра си как цяла вечност се бе опитвала да спечели съгласието на Джо, за да дойдат с Брет тук и че това пътуване се бе осъществило само благодарение на властното й и неотстъпчиво поведение и как то едва не накара Джо да я нашиба с каиша си… ако кажеше на Холи тези неща, реакцията на сестра й щеше да бъде по-скоро ужас или гняв, отколкото нещо разумно, което би могло да й помогне. А защо ужас и гняв? Навярно защото дълбоко някъде в човешката душа, където големите буици, цветни телевизори „Сони“ и кинескопи „Тринитрон“ и паркетни подове не можеха напълно да убият порива, Холи щеше да осъзнае, че тя на косъм е избегнала женитба или живот като тези на Черити.

Черити не й бе казала нищо, защото Холи се бе окопала в градското ежедневие на висшата средна класа, като войник на стража в бойната си кула. Не беше й казала, защото гневът и ужасът не можеха да разрешат проблемите й. Не беше й казала, защото никой не обича да е второстепенен актьор в някоя забравена мелодрама, прекарващ дни, седмици, месеци и години с един неприятен, мълчалив и понякога плашещ съпруг. Черити бе разбрала, че има неща, които човек не искаше да казва. И то не само от срам. Понякога беше по-добре… по-достойно… да не се издава.

Не беше казала най-вече заради това, че тези работи бяха нейна грижа. Неин проблем си беше, какво ще се случи с Брет… а през последните два дни тя все повече стигаше до убеждението, че онова, което синът й щеше да направи със собствения си живот в крайна сметка щеше все по-малко да зависи от нея и Джо, отколкото от самия Брет.

Тя нямаше да се развежда. Щеше да продължи нелегалната си война с Джо за сърцето на момчето, каквото и да й струваше. В своята тревога, че Брет иска да превърне баща си в кумир, Черити навярно бе забравила (или може би бе пропуснала факта), че идваше време, когато децата трябваше да решат сами, а родителите (майките както и бащите) трябваше да се оттеглят. Брет беше забелязал вулгарния показ на кредитните карти на сестра й. Черити само мажеше да се надява той да забележи и това, че баща му ядеше с шапка на главата… освен всичко друго.

Зората се пукваше. Черити взе халата си, окачен на вратата, и го облече. Искаше да се изкъпе, но не и преди другите да станеха от сън чуждите хора. Да, такива бяха. Дори лицето на Холи сега й беше чуждо — лице, което съвсем слабо напомняше на онова от снимките в семейните албуми, донесени от Черити. Дори самата Холи ги бе разглеждала леко озадачена. Щяха да се върнат в Касъл Рок, за да се върнат в къщата на края на шосе № 3, да се върнат при Джо. Тя щеше отново да подхване задълженията си и животът продължаваше. Така би било най-добре.