Стивън Кинг - Куджо

„Ако се хвърли пак…“

Ала Куджо се отдръпна, чакайки Дона да направи следващата стъпка.

Тя се върна към сина си.

Тад се тресеше целият, като от епилептичен пристъп. Гърбът му бе извит на дъга, задницата му се надигна от седалката — спускане, повдигане отново, спускане. Лицето му посиняваше. Вените на слепоочията му силно се издуха. Дона беше ходила на военно обучение три години — последните две от гимназията и първата в колежа и разбираше какво става в момента. Той не си бе глътнал езика — извън евтините детективски романи това бе невъзможно. Обаче езикът му бе хлътнал надолу в гърлото и бе запушил дихателната му тръба. Тад се задушаваше и щеше да умре пред очите й.

Дона сграбчи брадичката му и с рязко дръпване отвори устата му. Паниката я правеше груба — челюстните му сухожилия изпукаха. Тя пъхна пръсти в гърлото му и напипа езика му, толкова назад, че в първия миг не можа да повярва — той бе там, където евентуално биха поникнали мъдреците му. Дона се опита да го хване, ала не успя — беше мокър и хлъзгав, като малка змиорка. Опита се да го стисне между палеца и показалеца, без да обръща внимание на лудия ритъм на сърцето си. „Аз май го изпускам“, помисли си тя. „О, мили боже, аз изпускам сина си!“

Тад впи зъби в пръстите й — шурна кръв и се смеси с кръвта от пресъхналите му, напукани устни. Кръв се стичаше и по брадичката му. Дона почти не усещаше болката. Краката му затропаха лудо по мокета на „Пинто“-то. Тя отново се мъчеше да хване върха на езика му. Хвана го… и отново той се изплъзна измежду пръстите й.

(кучето проклетото куче то е виновно проклетото куче проклетото куче дяволско изчадие ЩЕ ТЕ УБИЯ КЪЛНА СЕ В БОГА )

Тад отново впи зъби в пръстите й и точно тогава Дона хвана езика му. Този път тя не се поколеба, а заби маникюра си в гъбестата повърхност на върха на езика отгоре и отдолу и го задърпа навън, както се спускаха транспаранти. В същото време Дона сложи лявата си ръка под брадичката на Тад и наклони главата му силно назад, за да има максимален достъп на въздух. Той отново започна да хрипти — груб, хъркащ звук: като дишането на старец, страдащ от емфизема. Тогава започна отново да се дави.

Дона го плесна по лицето. Не знаеше какво друго да направи и го плесна.

От гърдите на Тад се изтръгна още един, последен раздиращ хрип и дишането му се появи — задъхано и накъсано. Самата Дона също беше задъхана. Внезапно всичко в нея отмаля. Беше свила някак ранения си крак. Усещаше топлината и мокротата от току-що изтеклата кръв.

— Тад! — Дона преглътна с усилие. — Тад, чуваш ли ме?

Той леко кимна. Очите му останаха затворени.

— Успокой дишането си колкото можеш. Искам да се отпуснеш.

— Искам вкъщи… Мамичко… чудовището…

— Шшшшт, Тадър. Не говори и не мисли за чудовища. Ето, дръж! — Листът с Думите за Чудовището беше паднал на пода. Дона вдигна парчето жълта хартия и го сложи в ръката му. Тад го стисна здраво в паниката си. — Сега, съсредоточи се върху дишането си, Тад — бавно и ритмично. Така ще можем да се върнем вкъщи. Бавно и ритмично дишане.

Погледът й мина покрай него и отново тя видя разцепената бухалка, увита със скоч-лента, скрита сред избуялата трева от дясната страна на пътеката.

— Само по-полека, Тадър. Опитай полека.

Тад кимна вяло, без да отваря очи.

— Още съвсем малко, миличък. Обещава ти. Обещавам!

Навън денят просветляваше. Вече беше топло. Температурата в малката кола започна да се покачва.

Вик се прибра вкъщи в пет и двадесет. Докато жена му издърпваше с два пръста езика от гърлото на сина им, той се разхождаше из хола и поставяше нещата по местата им бавно и ужасено, а Банърман, един полицейски детектив и един следовател от Министерството на правосъдието седяха върху дългия диван и пиеха нескафе.

— Вече ви казах всичко, което зная — рече Вик. — Ако тя не е при хората, с които вие сте се свързали, то значи, че никъде я няма. — Вик държеше в ръце метла и лопата. Беше донесъл и цял куп големи черни, найлонови торби от кухненския шкаф. Напълни лопатата със счупено стъкло и я изсипа в торбата. Чу се атонален звън. — Освен ако не е с Кемп.

Настъпи сконфузено мълчание. Вик не си спомняше някога да се е чувствал толкова уморен, но не вярваше да може да заспи, освен ако не му биеха инжекция. Не можеше да мисли свързано. Десетина минути след като пристигна, телефонът иззвъня и той се хвърли към него като див звяр, без да обръща внимание на следователя от министерството, който каза, че навярно се обаждат на него. Ала не беше за него. Бе Роджър — той искаше за знае дали Вик е пристигнал и дали има нещо ново.