Стивън Кинг - Куджо

Вик кимна. Прилоша му като си представи картината.

Мейсън сякаш се ядоса на Банърман, вероятно поради факта, че сам не се бе сетил за такава възможност.

— Повтарям въпроса си — каза той. — С каква цел?

Банърман поклати глава. Самият Вик не се сещаше дори за една единствена причина, заради която Кемп би взел колата на Дона.

Мейсън запали един „Пал-Мал“, изкашля се и се огледа за пепелник.

— Съжалявам — каза Вик, чувствайки се отново като актьор, който не играеше себе си и казваше реплики, написани за него. — И двата пепелника тук бяха счупени. Ще ви донеса един от кухнята.

Мейсън излезе заедно с него, взе пепелник и рече:

— Имате ли нещо против да излезем на стълбите? Ще бъде толкова горещ ден, че майката си трака. Обичам да се наслаждавам на юлските дни, но сутрин — когато е още прилично горещо.

— Окей — отвърна апатично Вик.

Когато излязоха, хвърли поглед към термо-барометъра, закрепен отстрани на къщата… подарък от Дона за миналата Коледа. Температурата беше вече 73 градуса 29 29 Приблизително 23 градуса по Целзий — Б.пр. . Стрелката на барометъра сочеше твърдо квадрата, в който бе отбелязано високо .

— Нека да поразсъждаваме още малко — рече Мейсън. — това ми харесва. Какво имаме — една жена със сина си, жена, чийто съпруг е заминал по работа. За да може да се придвижва, тя има нужда от колата си. Само до града е цял километър, а на връщане трябва да се ходи все нагоре, по стръмното. И така, ако приемем, че Кемп ги е отвлякъл оттук, колата щеше да е все още в града. Да проследим друга възможност. Кемп идва и преобръща къщата наопаки, но е все още бесен. Вижда ги някъде другаде в града и ги отвлича. В този случай колата ще е още на мястото, където ги е срещнал. Навярно в центъра на града, или на паркинга пред супермаркета.

— Не би ли я вдигнал някой през нощта? — попита Вик.

— Вероятно — отвърна Мейсън. — Не мислите ли, че тя може и сама да е оставила колата някъде, мистър Трентън?

И тогава Вик си спомни. Буталото на карбуратора?

— Като че ли ви споходи нещо? — рече Мейсън.

— Не само ме споходи, ами направо ме удари по главата. Колата не е тук, защото е в ремонтната база на „Форд“ в Саут Перис. Имаше повреда в карбуратора. Клапата нещо засича. Говорихме за това по телефона в понеделник следобед. Тя наистина бе вкисната и разстроена заради това. Имах намерение да й уредя поправката при един тукашен автомонтьор, но забравих, защото…

Гласът му секна и той се замисли защо всъщност беше забравил.

— Забравил сте да уредите поправката тук в града и тя е закарала колата в Саут Перис, така ли?

— Да, предполагам.

Сега Вик не можеше да си спомни как точно бе протекъл разговорът, освен че тя се боеше колата да не спре някъде по пътя към работилницата.

Мейсън погледна часовника си и се изправи. Вик понечи да стане с него.

— Не, стойте си. Просто искам да се обадя по телефона. Ще се върна.

Вик остана седнал. Вратата зад Мейсън се затвори с трясък — звук, който така му напомни на Тад, че той трепна и стисна зъби, за да спре сълзите си. Къде бяха те? Фактът, че „Пинто“-то го нямаше му бе дал все пак само миг надежда.

Слънцето бе изгряло вече и заливаше с розово сияние къщите и улиците долу и отвъд Касъл Хил. Лъчите докоснаха и люлката, където Вик беше люлял Тад безброй пъти… всичко, което искаше, бе отново да люлее сина си, а жена му да бъде до него. Щеше да го люлее, докато ръцете му откажеха щом Тад желаеше това.

„Тате, искам да направя лупинг! Искам!“

Гласът, който чуваше в мислите си, смрази сърцето му. Беше като глас на привидение.

Миг по-късно вратата се отвори. Мейсън седна до него и запали нова цигара.

— „Туин Сити Форд“ в Саут Перис. Нали така казахте? — попита Мейсън.

— Да, оттам купихме „Пинто“-то.

— Хрумна ми да им позвъня. Имах късмет. Шефът беше дошъл вече. Вашето „Пинто“ не е там и не е било изобщо. Кой е местният автомонтьор?

— Джо Кембър — отвърна Вик. — Трябва да е закарала колата там в крайна сметка. Не искаше да тръгва, защото е на края на географията, а и никой не се обаждаше, когато се опита да се свърже по телефона. Казах й, че без друго, той сигурно е там и просто работи в гаража. Превърнал е стобора си в работилница и мисля, че вътре няма телефон. Поне миналия път, когато ходих, нямаше.

— Ще проверим — рече Мейсън, — но колата й не е там, мистър Трентън. Разчитайте на думата ми.

— Защо не?

— Няма никаква логика — отвърна Мейсън. — Бях деветдесет и пет процента сигурен, че не е и в Саут Перис. Вижте, всичко, което казахме, преди, е още валидно. Млада жена с дете има нужда от кола. Да предположим, че тя е закарала колата до „Туин Сити Форд“ и са й казали, че „Пинто“-то ще трябва да остане няколко дни. Как би се върнала?