Стивън Кинг - Куджо

Черити си напомни да се обади на Алва малко преди седем часа, когато той щеше да закусва.

Едва минаваше шест часа сутринта и яркият ден току-що бе настъпил, когато Тад получи първият пристъп.

Той се събуди от явно дълбок сън някъде към пет часа и петнадесет минути и бе разбудил и Дона от дрямката й, казвайки й, че е гладен и жаден. С това той сякаш натисна някакъв бутон, скрит дълбоко в нея, и за първи път Дона осъзна, че тя също е гладна. Знаеше, че е жадна — това горе-долу бе постоянно усещане, ала не беше мислила за храна всъщност от вчера сутринта. Сега изведнъж почувства вълчи глад.

Залъга Тад криво-ляво с празни приказки, които вече не означаваха нищо реално за нея, така или иначе. Говореше му, че скоро ще дойдат хора, ще отведат лошото куче и ще ги спасят.

Истинското нещо бе мисълта за храната.

Например, закуска. Две закуски, моля! Два пъти яйца, пържени в масло (келнер, моля не ги препържвайте, ако обичате). Френски хлебчета. Големи чаши току-що изстискан портокалов сок, толкова студен, че по стъклото избиват малки капчици. Канадски бекон, бухти, ядки със сметана, посипани отгоре с боровинки… „бобинки“ както винаги ги наричаше баща й. Още една смешна измислица, която извънредно много ядосваше майка й!

Стомахът й изкъркорваше и Тад се разсмя, което я сепна и зарадва със своята неочакваност — беше като да видиш роза, поникнала на бунище. Дона се засмя. Усмивката разцепи устните й. Заболя я.

— Чу ли това?

— Мисля, че и ти си гладна.

— Ами, няма да се откажа, ако някой ми спретне една голяма пица.

Тад изстена, а това накара и двамата отново да се разсмеят. В двора Куджо наостри уши. Той изръмжа като чу смеха им. За миг понечи да се изправи на крака и може би отново да се хвърли срещу колата, ала после се отпусна уморено на задницата си и наведе глава.

Дона чувстваше онази необяснима приповдигнатост на духа, която настъпваше с новия ден. Разбира се, че всичко щеше скоро да свърши! Та те бяха минали най-лошото! Всичко беше против тях, но дори и най-лошият късмет се обръщаше.

Тад си беше същият. Доста блед, твърде отпаднал, ужасно уморен, въпреки съня, но все още несъмнено бе нейният Тад. Дона го погледна и той отвърна на прегръдката й. Болката от раните по корема й беше поутихнала, но те изглеждаха подпухнали и сякаш възпалени. Кракът й бе по-зле, но тя откри, че може да го сгъва, макар да я болеше и отново да започваше да кърви. Щеше да й остане белег.

Двамата с Тад си говореха през следващия половин час и повече. За да го държи буден, а също и за да минава някак по-бързо времето, Дона предложи да играят на въпроси и отговори. Тад въодушевен се съгласи. Той можеше да играе с часове. Единствената трудност бе, да накара някой от родителите си да седне и да играе с него. Тъкмо бяха започнали четвъртата си игра, когато дойде пристъпът.

Още преди пет въпроса Дона се бе досетила, че обектът на въпросите е Фред Рединг, едно от приятелчетата на Тад от детския лагер, но нарочно се бавеше с отговора.

— Косата му червена ли е? — попита тя.

— Не, той е… той е… той е…

Внезапно Тад изхриптя задавено. Дъхът му излизаше накъсан, с такова раздиращо свистене, че ужас сграбчи гърлото на Дона и тя усети вкус на пясък и кръв.

— Тад! Тад?

Тад се задъхваше. Той заби нокти в гърлото си, оставяйки там червени следи.

— ТАД!!!

Дона го сграбчи… Разтърси го. Адамовата му ябълка се движеше нагоре надолу като механичен лагер върху стоманен вал. Ръцете му замахаха безцелно във въздуха, после отново се впиха в гърлото му. Тад започна да издава животински хъркащи звуци — задушаваше се.

За миг Дона забрави напълно къде се намира. Тя сграбчи дръжката на вратата, натисна нагоре и я отвори така, сякаш че бе паркирала пред супермаркета и наблизо имаше хора, които да помогнат.

Куджо скочи на крака за част от секундата. Хвърли се върху колата преди още вратата да бе напълно отворена, което навярно спаси Дона да бъде разкъсана в същия миг. Кучето се блъсна в отварящата се врата, падна назад и отново се хвърли, кота грозно се зъбеше и ръмжеше. Изпражненията му свободно течаха върху чакълестата настилка.

Дона изпищя и с рязко дръпване затвори вратата. Куджо отново се хвърли отстрани, огъвайки бронята на колата още повече. Той политна назад, след това скочи върху прозореца. После се търкулна и нещо кухо изпука. Сребърната нишка върху стъклото изведнъж се разклони на десетина по-малки. Звярът отново се метна към стъклото и то поддаде навътре, изведнъж изпъстрено с рояк малки звезди, все още цяло, но забележимо хлътнало. Външният свят изведнъж потъна в бяла мъгла.