Стивън Кинг - Куджо

— Кемп — отвърна Вик тихо и сподавено — вече не можеше да сдържа сълзите си. Всеки миг те щяха да бликнат от очите му. Усети как се стичат по лицето му. — Кемп го е направил. Сигурен съм, че е той. О, боже мой, ами ако ги е отвлякъл?!

— Кой е този Кемп? — попита Банърман. Гласът му не беше смутен. Звучеше рязко и настойчиво.

Вик държеше телефонната слушалка в дясната си ръка. Лявата сложи върху очите си, скривайки от погледа си Роджър, хотелската стая, бръмченето на телевизора — всичко. Сега бе сам в тази чернота — сам с несигурния си глас и горещите сълзи, обливащи лицето му.

— Стийв Кемп — каза той. — Стийвън Кемп. Имаше магазин наречен „Селският Сваляч“ 25 25 The Village Stripper — има се предвид свалянето на боя или дамаска от стари мебели (англ.) — Б.пр. тук в града. Сега го няма. Поне жена ми каза, че си е заминал. Той и жена ми… Дона… те… те имаха… ами, те имаха връзка. Разбрах, защото той ми изпрати бележка. Доста отвратителна бележка. Искаше да си го върне, предполагам. Струва ми се, че не му харесва много да го зарязват. Това… думите ми твърде елегантно изразяват съдържанието на онази бележка.

Вик силно разтърка с ръка очите си, съзирайки рояк опашати, червени звезди.

— Може би никак не му се е понравило, че бракът ни просто не се е разпаднал — продължи той. — Или може би просто… се е скапал. Дона казваше, че той се скапвал, когато губел някоя игра на тенис. Дори не се ръкувал над мрежата. Въпросът е… — Внезапно гласът му секна и Вик трябваше да се прокашля, за да може отново да говори. Около гърдите му сякаш имаше обръч, който ту го стягаше, ту го отпускаше. — Мисля, че въпросът е докъде може да стигне. Банърман, той би могъл да ги отвлече! От онова, което съм чувал за него, Кемп е способен да го направи.

От другият край не се чуваше нищо. Не, не съвсем. Чуваше се драскането на молив върху лист хартия. Роджър отново сложи ръка върху рамото на Вик и този път Вик я остави, благодарен за топлината. Чувстваше студ.

— Мистър Трентън, у вас ли е бележката, изпратена ви от Кемп?

— Не, скъсах я. Съжалявам, но при дадените обстоятелства…

— Случайно да е била написана с печатни букви?

— Да. Да, така беше.

— Полицаят Фишър намерил послание, написано с печатни букви върху дъската ви за съобщения в кухнята. Там пишело: „Оставих горе нещо за тебе, миличко.“

Вик тихо изръмжа. Последната слаба надежда, че би могъл да е някой друг — крадец, или може би просто деца — се изпари. „Качи се горе и виж какво съм оставил върху леглото!“ Това беше неговият стил. Съвсем същия като в онази негова бележчица.

— Съобщението сякаш доказва, че жена ви не е била в къщата, когато Кемп го е извършил — рече Банърман и, въпреки че бе в състояние на шок, Вик долови в гласа на шерифа фалшива нотка.

— Но тя може да е влязла, докато той все още е бил там и вие го знаете — рече безизразно Вик. — Може да се е върнала от пазара, от поправката на карбуратора. Всичко може да е било.

— Знаете ли каква кола караше Кемп?

— Мисля, че той нямаше кола, а камионетка.

— Цвят?

— Не зная.

— Мистър Трентън, предлагам ви да тръгнете от Бостън. Съветвам ви да наемете кола и да карате бавно. Ще бъде дяволска история, ако се окаже, че хората ви са добре, а вие се пребиете с колата на път за тук.

— Да, добре.

Не му се искаше да кара за където и да било — бързо или бавно. Искаше да се скрие. Дори нещо повече — искаше последните шест дни да се повторят.

— Има още нещо, сър.

— Какво е то?

— Докато пътувате насам, помъчете се мислено да си направите списък с имената на приятелите и познатите на жена ви в нашия район. Напълно възможно е все пак тя да е отишла на гости у някого.

— Разбира се.

— Най-важното, което трябва да запомните сега, е, че няма следи от насилие.

— Всичко долу е опустошено — каза Вик. — Това ми се вижда като доста гадно насилие.

— Да — отвърна Банърман сконфузено. — Да, хм.

— Ще дойда — рече Вик и затвори телефона.

— Вик, съжалявам — каза Роджър.

Вик не можа да срещне погледа на своя стар приятел. „Нося рога“, помисли си той. „Нали така казват англичаните? Сега Роджър знае, че аз нося рога.“

— Няма нищо — отвърна Вик и започна да се облича.

— С цялото това бреме в съзнанието ти… и все пак се реши да тръгнеш.

— Какво щеше да помогне, ако си бях останал вкъщи? — попита Вик. — Случи се. Аз… аз разбрах в четвъртък. Смятах, че… известна дистанция… време за размисъл… перспектива… какви ли не проклети глупости си мислех! И сега това.