Стивън Кинг - Куджо

Роскоу спря за миг и дръпна мокрия плат от чатала си, при което направи гримаса. После тръгна нагоре по алеята. Тя беше пуста, както и малкият гараж в горния й край. Вътре видя паркирана тротинетка — същата, каквато имаше и синът му.

Роскоу затвори гаража и отиде до главния вход. Видя, че тазседмичния брой на „Кол“ беше опрян на външната врата. Той го взе и натисна бравата. Не беше заключено. Роскоу влезе вътре, чувствайки се като крадец. Метна вестника върху широкия парапет на стълбището и натисна звънеца при вътрешната врата. Звънът се разнесе из цялата къща, но никой не му отвори. Той позвъни още два пъти в интервал от три минути, за да даде време на госпожата да се събуди, да си сложи халата и да слезе долу… ако госпожата изобщо беше тук.

Когато и след третото позвъняване, никой не слезе, Роскоу натисна бравата. Беше заключено.

„Съпругът го няма и тя вероятно е отишла у свои приятели“ , помисли си Роскоу, ала фактът, че госпожата не бе уведомила съпруга си, се стори на Роскоу Фишър малко странен. Той опипа пад стряхата и пръстите му докоснаха ключа, който Вик бе окачил малко след като се бяха нанесли в къщата. Роскоу свали ключа и отключи входната врата… ако бе опитал да влезе през вратата на кухнята, както го направи Стийвън Кемп същия следобед, то той щеше да влезе веднага. Като повечето жители на Касъл Рок, Дона беше небрежна и не винаги заключваше, когато излизаше навън.

Роскоу влезе в къщата. Беше взел и фенерчето си, но предпочете да не го използва. Така щеше да се почувства още повече като закононарушител — крадец с голямо петно от кафе върху чатала си. Заопипва за електрически ключ. Попадна на два — горният беше за външната лампа при стълбището. Нея той бързо изгаси. Долният ключ беше за лампата във всекидневната и Роскоу я запали.

Той се заоглежда наоколо цял един безкраен миг, невярвайки на очите си — отначало си помисли, че е някаква оптическа измама и че зрението му не може да свикне със светлината или нещо такова. Ала нищо не се промени и сърцето му лудо заби.

„Не трябва нищо да пипам“, мина през ума му. „Мама му стара, каква е тази работа?!“ Роскоу забрави за петното от кафе върху панталона си и вече не се чувстваше като крадец. Беше изплашен и развълнуван.

Ама тук наистина се бе случило нещо! Всекидневната беше обърната наопаки. Статуетките от полицата бяха изпочупени и парчетата, разпилени по целия под. Мебелите бяха прекатурени, книгите — разхвърляни навсякъде. Огледалото над камината също беше на парчета. „Седем години нещастна любов за някого“, каза си Роскоу и изведнъж без всякаква причина се улови, че мисли за Франк Дод — дружелюбното ченге в малкия градец, който също така се оказа психопат, убиващ жени и малки деца. Роскоу настръхна. Тук не му беше мястото да мисли за Франк.

Роскоу влезе в кухнята, където всичко бе смъкнато от масата. Той внимателно и на пръсти пристъпи сред бъркотията. По гръбнака му отново полази мраз. Кухнята изглеждаше още по-зле. Тук някой беше вилнял като луд. Вратите на барчето бяха отворени и теренът бе използван кота панаирджийско игрище, където всеки се бие срещу всеки. Навсякъде се търкаляха канчета, тенджери и нещо бяло, подобно на сняг, което най-вероятно бе пяна за бръснене. На дъската за съобщения беше написано с големи, набързо надраскани, печатни букви:

„Оставих горе нещо за тебе, миличко.“

Внезапно Роскоу, загуби желание да се качва на втория етаж. За нищо на света той не желаеше да отиде гора. Роскоу, бе помагал при разчистването на три от бъркотиите, оставени от Франк Дод — включително трупа на Мери Кейт Хендерсен, която бе изнасилена и убита на естрадата на общинската ливада в Касъл Рок. Повече не желаеше да вижда такива неща… Ами ако жената горе беше простреляна, заклана или удушена? Роскоу беше видял доста касапници по пътищата и дори свикна до известна степен. Преди две години той и шерифът Банърман измъкнаха от картофобелачката еди човек, накълцан на парчета. Каква история беше само?! Тъкмо да я разказваш на внуците си. От случая с момичето Хендерсен обаче не беше виждал убити. Нито пък искаше да вижда сега.

Роскоу не знаеше какво точно изпитва — дали облекчение или погнуса — от това, което видя върху покривката на леглото в спалнята на Трентънови.

Той се върна в колата и включи радиостанцията.

Когато телефонът иззвъня Вик и Роджър не спяха, седяха мълчаливо пред телевизора и пушеха като луди. Даваха „Франкенщайн“ — оригиналния филм. Беше един и двадесет минути през нощта.