Стивън Кинг - Куджо

Дона насочи мисълта си към същината на въпроса. По-добре да направи макар и лош анализ на положението, както казваше Вик, поне засега. Освен това в сърцето си тя бе уверена, че кучето е бясно — какво друго би го накарало да се държи така? Куджо бе напълно побъркан.

Също така бе я ухапал. И то лошо. Какво означаваше това?

Хората се заразяваха от бяс. Дона го знаеше, и смъртта бе ужасна. Може би най-ужасния начин да умреш. Имаше ваксина против бяс и можеше да се лекува с инжекции. Инжекциите бяха доста болезнени макар и сигурно не толкова болезнени, колкото онова, което се бе случило с кучето. Но…

Спомни си, че някъде бе чела за два случая, в които хората бяха оцелели, макар и в напреднал стадий на бяс — тоест случаи, които не са били диагностицирани преди заразените да покажат явните симптоми на болестта. Единият от оцелелите беше момче, което изцяло се бе възстановило. Другият беше един изследовател — биолог, който бе останал с трайни увреждания в мозъка. Добрата, стара ЦНС се бе разпаднала.

Колкото по-дълго болестта не се лекуваше, толкова по-малко шансове имаше. Дона потърка с ръка челото си, овлажнено от студената пот.

Какво означаваше дълго време? Часове? Дни? Седмици? Може би месеци? Тя не знаеше.

Изведнъж колата сякаш се смали и доби размерите на „Хонда“, после на онези малки коли с три колела, каквито даваха на инвалидите в Англия, после доби размерите на кош за мотоциклет и накрая — размерите на ковчег. Двоен ковчег — за нея и за Тад. Те трябваше да излязат от тук, да излязат, да излязат…

Ръката й заопипва за дръжката на вратата, преди тя да успее да се съвземе. Сърцето й блъскаше и усилваше пулсирането в главата й. „Моля те!“, мислеше си тя, „И без страх от затворени пространства е достатъчно тежко! Така, че моля те… моля те… моля те!“

Отново я налегна свирепа жажда. Погледна навън, а Куджо неумолимо се втренчи в нея. Сребърната пукнатина в прозореца сякаш разполовяваше тялото му.

„Нека някой да ни помогне“, мислеше си Дона. „Моля ви, моля ви, помогнете!“

Роскоу Фишър бе паркирал колата в сянката на „Джери Ситгоу“, когато чу повикването. Официално Роскоу следеше за нарушители, превишаващи скоростта, а в действителност си подремваше. В дванадесет и половина в сряда сутрин шосе № 117 бе напълно безлюдно. В главата си той имаше малък будилник и Роскоу му се доверяваше, че ще бъде събуден някъде към един часа, когато започваше притокът на коли от Норуей. Тогава можеше да има известно раздвижване.

— Кола три, обади се! Кола три! Край!

Роскоу се сепва разсънен, разливайки по чатала си кафето от пластмасовата чаша.

— О, триста лайняни дяволи! — рече плачливо той. — Ето на това му се вика готино изпълнения, нали? Майка му!

— Кола три, чуваш ли ме? Край!

Роскоу грабна микрофона и натисна копчето отстрани.

— Чувам те, база!

Искаше му се да добави: „Надявам се, че си струва, защото в момента си кисна топките в цяла локва от студено кафе“, но пък не се знаеше кой или коя подслушва полицейските обаждания на скенера си… дори в дванадесет и половина през нощта.

— Трябва да идеш на „Ларч Стрийт“ номер осемдесет и три. — каза Били. — Това е къщата на мистър и мисис Виктор Трентън. Провери къщата. Край.

— За какво ще проверявам, база?

— Трентън е в Бостън и никой не отговаря на повикванията му по телефона. Той смята, че в къщата му трябва да има някой. Край.

„Ето, на! Колко прекрасно, нали?!“, помисли си кисело Роскоу Фишър. „Само заради това ще трябва да дам четири долара за химическо чистене. И дори да спра някой нарушител, той ще сметне, че така съм се натегнал за евентуално повишение, та чак съм се напикал.“

— Десет и четири минути е. Искам почивка. Край. — каза Роскоу, включвайки стартера.

— Моят часовник показва дванадесет и тридесет и четири след полунощ — рече Били. — Кола три, под стряхата до главния вход на къщата има окачен ключ. Мистър Трентън иска направо да влезеш вътре и да видиш дали къщата изглежда напусната. Край.

— Прието, база! Край и прекъсвам.

— Прекъсвам.

Роскоу включи фаровете и се понесе по безлюдната главна улица на Касъл Рок, минавайки покрай общинската ливада с естрадата за концерти и острия й, зелен покрив. Заизкачва височината и някъде, преди да стигне равното, сви вдясно по „Ларч Стрийт“. Къщата на Трентънови беше втората след ъгъла и Роскоу видя, че през деня те имаха хубава гледка към града долу. Той спря голямата полицейска кола номер три до бордюра, излезе навън и тихо затвори вратата. Улицата беше тъмна и дълбоко спеше.