Стивън Кинг - Куджо

Произлизаше от голямо и бедно семейство. Той, тримата му братя и две сестри бяха израснали в бедна и схлупена съборетина на околовръстния „Сабатъс Роуд“ в града Лисбън. Братята и сестрите му отговаряха точно на високите (или по-точно ниските) стандарти на града. Само Анди Мейсън и неговият най-млад брат, Марти, успяха да завършат гимназия. По едно време Роберта даде някакви признаци, че може би ще успее, но тя до такава степен се увлече след една училищна забава, та чак забременя. Напусна училище, за да се омъжи за един млад човек, който на двадесет и девет още имаше пъпки по лицето, пиеше бира направо от кутията и биеше здраво както жена си, така и детето си. Марти загина при автомобилна злополука на шосе № 9 в Даръм. Той и някой от пияните му приятели се опитали да вземат острия завой при стръмното на „Сироис Хил“ със сто километра в час. „Камаро“-то, което карали, се обърнало два пъти и се запалило.

Анди беше гордостта на семейството, но майка му никога не го бе харесвала. Малко се боеше от него. Когато говореше с приятели, тя казваше „Моят Анди е студен и безчувствен“, ала той бе много повече от това. Имаше непробиваемо самообладание и бе извънредно прикрит и затворен. След пети клас разбра, че ще изкара някак и колеж и ще стане адвокат. Адвокатите печелеха много пари. Те боравеха с логика. Логиката бе богът на Анди.

От всяко събитие той виждаше да излизат определен брой възможности. В края на всеки лъч възможност имаше точка на събитие и така нататък. Това точково, компютърно изображение на живота му служеше много добре. Той изкара шестица по всички предмети в прогимназията, получи стипендия за отличен успех и можеше да отиде да следва, в който колеж пожелае. Анди избра Мейнския Университет, като не се възползва от шанса да учи в Харвард, тъй като бе решил вече да започне кариерата си в Огъста и не желаеше никой мейнски дръвник с гумени ботуши и мушамено яке да го плесне с Харвардската му диплома през лицето.

В тази гореща юлска утрин работата вървеше като по часовник.

Мейсън затвори телефона на Вик Трентън. У Кембърови никой не отговаряше. Полицейският детектив и Банърман бяха все още тук и чакащи инструкции като добре тренирани кучета. Беше работил с полицейския детектив Таунсънд и преди. Бе от онзи тип хора, с които се чувстваше добре. Когато му кажеше „донеси“, Таунсънд донасяше. Банърман беше нов и Мейсън не го харесваше. Очите му бяха прекалено будни, а и онази негова идея, че Кемп би могъл да насили жената, използвайки детето. Е, такива идеи можеха да дойдат само на Анди Мейсън. Тримата седяха на дивана мълчаливи и чакаха хората от ФБР с тяхното подслушвателно устройство.

Анди се замисли върху случая. Можеше да е буря в чаша вода, но можеше и да е нещо повече. Съпругът бе убеден, че е отвличане и не обръщаше внимание на изчезналата кола. Той си бе навил на пръста, че Стийвън Кемп е отвлякъл хората му.

Анди Мейсън не бе толкова сигурен.

Кембър не си бе вкъщи. Нямаше никой. Може би всички бяха заминали някъде на почивка. Това бе напълно възможно. През юли почти всички отиваха на почивка и Джо Кембър сигурно също бе заминал. Щеше ли той да вземе колата й за ремонт, ако възнамеряваше да отсъства? Невъзможно. Невъзможно е колата изобщо да е там. Трябваше обаче да се провери, а имаше и една друга възможност, която не бе споменал пред Вик.

Да допуснем все пак, че тя е закарала колата в гаража на Кембър. Да допуснем, че някой й е предложил да я закара обратно. Нито приятел, нито познат, нито Кембър или жена му, а съвсем непознат човек. Анди почти чувстваше как Трентън казва: „О, не! Жена ми не би приела услуга на непознат!“, но казано по народному, тя бе приела да бъде обслужена от Стийвън Кемп няколко пъти, който беше почти непознат. Ако хипотетичният мъж се е държал любезно и тя е бързала час по-скоро да се прибере с детето си, навярно би приела. А любезният, усмихнат мъж би могъл да е някой психопат. И преди в Касъл Рок имали такъв — Франк Дод. И може би любезният, усмихнат мъж ги е скрил в някой храсталак с прерязани гърла и щастливо бе продължил пътя си. В този случай „Пинто“-то щеше да е все още при Кембър.

Анди не смяташе тази версия за напълно правдоподобна, но бе възможна. Щеше без друго да изпрати човек у Кембър (такава беше практиката), ала той обичаше, като върши нещо, да знае защо го върши. Смяташе, че всички практични съображения налагат гаражът на Джо Кембър да бъде елиминиран от логическата структура и ред, които Анди Мейсън изграждаше. Той допускаше, че мисис Трентън би могла да отиде с колата до Кембърови, да разбере, че ги няма и точно тогава колата й да откаже. Шосе № 3 в Касъл Рок не беше Антарктида. Те и детето можеха да отидат в най-близката къща и да помолят да ползват телефона. Те обаче не го бяха сторили.