Стивън Кинг - Куджо

— Мистър Таунсънд — каза Мейсън със своя тих и мек глас. — Вие и шериф Банърман трябва да отидете до гаража на този Джо Кембър. Проверете три неща: че там няма никакво синьо „Пинто“, никаква Дона и Тад Трентън и никакви Кембърови. Ясно ли е?

— Ясно — отвърна Таунсънд. — Искате ли…

— Искам само тези три неща — отвърна меко Анди. Никак не му харесваше начинът, по който Банърман го гледаше — с нещо като уморено презрение. Това го разстройваше. — Ако някое от тези три обстоятелства присъства там, обадете ми се тук. А ако не съм тук, ще оставя номер, на който да ме потърсите. Разбрахте ли?

Телефонът иззвъня. Банърман вдигна слушалката, допря я до ухото си, после я подаде на Мейсън.

— За вас е, всезнайко.

Погледите им се срещнаха над телефонната слушалка. Мейсън си помисли, че Банърман ще сведе очи, но той не го направи. Миг по-късно Анди пое слушалката. Обаждаха се от полицията в Скарбъроу. Стийв Кемп беше открит. Намерили микробуса му в двора на малък хотел в Масачузетс, град Туикънхам. Жената и момчето не били с него. След като официално му съобщили защо го задържат, Кемп казал името си, но упорито отказвал да говори, позовавайки се на правото си нищо да не казва, докато не извикат адвоката му.

Анди Мейсън сметна това за изключително неприятна новина.

— Таунсънд, ще дойдете с мене — каза той. — Можете сам да се справите със ситуацията „Кембър“, нали шериф Банърман?

— Градът е мой — отвърна Банърман.

Анди Мейсън запали цигара и през струйката дим погледна към Банърман.

— Проблеми ли имате с мене, шерифе?

Банърман се усмихна.

— Не и такъв, с който да не мога да се справя.

„Господи, мразя тези селяндури“, помисли си Мейсън, гледайки как Банърман тръгва. „Слава богу, че поне се махна оттук. И на това съм благодарен“.

Банърман седна зад волана на колата си, запали и на заден ход излезе от алеята на Трентънови. Забавляваше го мисълта за хитрия начин, по който Мейсън го отстрани. Те се отправиха право към целта, а той — в десета глуха. Но добрият, стар Хенк Таунсънд ще трябва да изслуша всичките сутрешни бръщолевения на Мейсън, тъй че в това отношение поне Банърман се бе отървал.

Джордж Банърман напусна шосе № 117 и се отправи към „Мейпъл Шугър Роуд“, без сирена и без светлини. Денят наистина бе хубав и той не виждаше причина да бърза.

Дона и Тад Трентън спяха.

Бяха почти в една и съща поза — като пътниците в междущатските автобуси, които принудени да останат с часове на седалките си, спяха в невероятно неудобни положения. Главата на Дона бе извъртяна наляво и се люшкаше върху рамото на Тад, а главата на Тад бе извърната надясно и се люшкаше върху рамото на Дона. Ръцете на Тад лежаха безгрижно в скута му като изхвърлени на брега риби. От време на време те потреперваха. Дишането му бе хрипливо и хъркащо. Устните му бяха напукани, клепачите му — възморави. От ъгълчето на устата му се бе стекла слюнка и вече засъхваше.

Дона бе изпаднала в полудрямка. Както бе изтощена и в това свито положение, с болката в крака и по кожата на стомаха си, а сега и в пръстите (по време на пристъпа Тад бе забил зъбите си до кокал), тя не би могла да заспи по-дълбоко. Косата й бе влажна от пот и полепнала по главата й на кичури. Марлите върху левия й крак бяха отново напоени с кръв, а кожата около повърхностните рани по стомаха й бе добила отвратителен, червен цвят. Дишането й също бе хрипливо, но не така накъсано, като това на Тад.

Тад Трентън бе вече почти на края на жизнените си сили. Обезводняването на организма му бе доста напреднало. Чрез потенето си бе загубил електролити, хлориди и натрий, които не бяха възстановени. Защитните му сили бяха сериозно подкопани и Тад бе стигнал вече последната критична фаза. Животът му бе олекнал. Той не изпълваше тялото му чак до мозъка на костите, както преди. Беше готов да се отдели от него при първия, най-слаб полъх на вятъра.

В трескавите си сънища Тад виждаше как баща му го люлее по-високо и по-високо, ала не виждаше двора. Виждаше езерото с патиците и усещаше хладния бриз върху изгорялото си от слънцето чело, болезнено зачервени очи и напукани устни.

Куджо също спеше.

Той лежеше върху затвореното място до стълбите, заровил осакатената си муцуна между предните лапи. Сънищата му бяха объркани и луди. Беше се здрачило и небето гъмжеше от кръжащи прилепи с червени очи. Куджо непрекъснато скачаше към тях и при всеки скок, смъкваше по някой прилеп и схрускваше със зъбите си по някое кожесто, пърхащо крило. Но прилепите постоянно хапеха нежното му лице с меките си остри, миши зъби. Оттам идваше болестта му. От това го болеше. Ала той щеше да ги убие всичките. Да, щеше…