Стивън Кинг - Куджо

Внезапно Куджо се събуди, вдигна мецената от лапите си и навири глава.

Идваше някаква кола.

За зловещо изострения му слух шумът от приближаващата кола бе ужасен и непоносим: като бръмченето на огромно насекомо, което искаше да го ужили и да го изпълни с отрова.

Куджо скочи на крака и изквича. Сякаш всичките му стави бяха изпълнени с остри парчета стъкло. Той погледна към спрялата кола. Вътре виждаше неподвижните очертания на главата на ЖЕНАТА . Преди Куджо можеше добре да я вижда през стъклото, но ЖЕНАТА беше направила нещо със стъклото и сега трудно я виждаше. Но каквото и да направеше с прозорците, беше без значение — тя нямаше да може да излезе. Нито пък МОМЧЕТО .

Бръмченето се чуваше все по-близо. Колата изкачваше стръмнината, но… кола ли беше наистина? А може би гигантска пчела или оса беше дошла да го налапа, да го ужили, да увеличи болката му още повече?

По-добре да почака, за да види.

Куджо се скри под стълбите, където често прекарваше летните дни в миналото. Споменът се бе загнездил дълбоко, заедно с пожълтелите есенни листа от други години, листа, които изпускаха аромата, невероятно сладък и упойващ в същите онези години. Сега мирисът бе сякаш натрапчив, лепкав, задушаващ и напълно непоносим. Куджо започна да ръмжи срещу него и от муцуната му отново потече пенеста слуз. Ако кучето можеше да убие някоя миризма, Куджо щеше да убие тази.

Бръмченето се чуваше вече съвсем наблизо, а после някаква кола сви по пътеката: кола синя отстрани, с бял гюрук и лампи най-отгоре.

Последното нещо, което Джордж Банърман бе очаквал да види, когато сви по пътеката към къщата на Кембърови, беше колата на изчезналата жена. Той не беше глупав и макар да се дразнеше от педантичната логика на Анди Мейсън (Банърман сам се бе справил с ужасния Франк Дод и знаеше, че в някои неща просто няма логика), стигаше до своите собствени солидни изводи по приблизително същия начин, разчитайки малко повече на инстинкта си. Той бе съгласен с Мейсън, че бе почти невъзможно мисис Трентън и сина й да са тук. Колата обаче беше тук, тъй или иначе.

Банърман посегна към микрофона, окачен под арматурното табло, но после реши първо да огледа колата. От положението, което беше заел — точно зад „Пинто“-то, бе невъзможно да види дали вътре има някой. Облегалките на предните седалки бяха твърде високи, а Дона и Тад се бяха изхлузили малко надолу в съня си.

Банърман излезе от колата и затръшна вратата след себе си. Още на втората крачка той забеляза, че стъклото на прозореца откъм страната на шофьора бе изцяло напукано на малки парчета. Сърцето му заби по-силно и ръката му опипа кобура на неговия тридесет и осеммилиметров, специален полицейски автомат.

Куджо изгледа МЪЖА , който излезе от синята кола, с растяща омраза. Той бе МЪЖЪТ , причинил всичките му мъки. Куджо бе сигурен в това. МЪЖЪТ бе причината за болката в ставите му и бученето в главата му. МЪЖЪТ бе виновен, че Куджо не можеше да погледне вода, без да вие и без да се дърпа от нея, и вместо да пие, въпреки голямата си жажда, искаше да я убие.

Някъде дълбоко в широките гърди на Куджо се чу тихо ръмжене и той се сниши към земята, готов за скок. Надушваше МЪЖА — усещаше миризмата му на пот и на възбуда, усещаше тежкото месо, покриващо костите му. Ръмженето се усили, а след това се извиси в силен грозен рев на ярост. Той изскочи изпод стълбите и се хвърли върху този ужасен МЪЖ , който бе причина за болките му.

През този първи критичен момент Банърман дори не успя да долови гърленото и все по-усилващо се ръмжене на Куджо. Той бе стигнал до „Пинто“-то достатъчно близо, за да различи през прозореца косата на жената зад волана. Първата му мисъл бе, че тя е простреляна и е мъртва, но къде беше дупката от куршума? Стъклото изглеждаше така, сякаш бе разбито със силен удар, а не с куршум.

Тогава видя, че главата помръдна. Не много… едва забележимо… но мръдна. Жената беше жива. Той пристъпи напред… и в следващия миг се чу ревът на Куджо, последван от грозен и свиреп лай. Първата мисъл на Банърман

(Ръсти?)

беше ирландския му сетер, но той го бе погребал преди четири години, наскоро след случая с Франк Дод. А и Ръсти никога не ръмжеше така. В следващия критичен миг Банърман замръзна на мястото си, скован от силен първичен ужас.

Тогава се извърна и измъкна автомата си, съзирайки смътно очертанията на куче… скочило във въздуха към него. Звярът го блъсна в гърдите и Банърман се стовари върху багажника на „Пинто“-то. Той изпръхтя, описвайки кръг с дясната си ръка и удряйки китката си в хромираната ключалка на багажника. Автоматът му отхвръкна, прелетя като бумеранг над гюрука на колата и падна във високата трева на другата страна на пътеката.