Стивън Кинг - Куджо

Банърман се заклати към полицейската кола. Лицето му бе бяло като брашно. Устните му бяха сивосинкави. Беше най-голямото куче, което някой някога бе виждал и то бе разпорило дупка в корема му. Беше измъкнало червата му, за бога! И защо всичко бе така горещо и ярко?!

Червата му се изплъзваха между пръстите.

Той посегна към вратата. Вътре се чуваше пращенето на предавателя, закрепен под арматурното табло. «Трябваше първо да се обадя. Такава е процедурата. С нея никога не се спори. Но ако бях повярвал в нея, аз никога нямаше да се обадя на Смит в случая с Дод. Вики, Катрин, простете…»

Момчето. Трябваше да повика помощ заради момчето.

Банърман едва не падна и се хвана здраво за вратата.

И тогава той чу кучето как се спуска към него. Изрева отново и се опита да забърза. Ако само успееше да затвори вратата… о, боже! Само да можеше да затвори вратата преди кучето да го стигне… о, боже…

(о, БОЖЕ )

Тад закрещя отново — пищеше и дереше лицето си мятайки главата си от едната страна на другата, докато Куджо се хвърляше върху вратата и тресеше колата.

— Тад, недей! Недей… миличък, моля те, недей!

«Искам Татко… искам Татко… искам Татко…»

изведнъж всичко спря.

Притиснала Тад към гърдите си, Дона извърна глава навътре, за да види как Куджо поваля мъжа, преди той да успее да влезе в колата. Силата на удара го събори на земята и ръката му изпусна вратата.

След това тя не можеше повече да гледа. Искаше да запуши и някак ушите си, за да не чува рева на Куджо, който довършваше непознатия.

«Той се е криел», мислеше си Дона, изпаднала в истерия. «Чул е колата и се е скрила».

Вратата на къщата. Сега бе моментът да се втурне към входната врата, докато Куджо беше… зает.

Тя сложи ръка върху дръжката на вратата на «Пинто»-то, вдигна я нагоре и я блъсна с рамо навън. Обаче нищо не се получи. Вратата не се отваряше. Най-накрая Куджо бе успял да удари рамката достатъчно много пъти и да я затвори окончателно и завинаги.

— Тад! — трескаво прошепна Дона. — Хайде да си сменим местата! БЪРЗО! Тад! ТАД!

Тад цял се тресеше. Очите му отново се обърнаха.

— Патиците — промърмори гърлено той. — Иди да видиш патиците. Думите за Чудовището. Татко. Ах… ххх… ахххх…

Той отново бе обхванат от пристъпа. Ръцете му се гънеха сякаш бяха от каучук. Тя започна да го раздрусва като непрекъснато крещеше името му и се мъчеше да държи устата му отворена, за да има свободен достъп на въздух. Главата й страшно забуча и тя се уплаши, че ще припадне. Това тук бе адът! Те бяха в ада! Утринното слънце печеше върху колата, създавайки парниковия ефект — горещ и безпощаден.

Най-сетне Тад утихна. Той отново затвори очи. Дишането му бе много учестено и повърхностно. Когато постави пръстите си върху китката му, Дона усети че пулсът му си отива — слаб, накъсан и неритмичен.

Тя погледна навън. Куджо държеше между челюстите си човешка ръка и я разтърсваше така както малките кученца разтърсваха някоя парцалена играчка. От време на време той отново се хвърляше към осакатеното, и безжизнено тяло. Кръвта… имаше толкова много кръв.

Сякаш усети, че го наблюдават, Куджо вдигна глава и я погледна. От муцуната му капеше пяна. Погледна я с израз («може ли куче да има израз?», питаше се панически Дона) на строгост и съжаление… и тя отново изпита усещането, че двамата се познават много добре и че не можеше да има спиране или почивка, преди да развият тази ужасна връзка до някакъв краен предел.

Кучето пак се нахвърли върху мъжа в опръсканата с кръв светлосиня риза и кафяво-зелени панталони. Главата на мъртвия увисна безжизнено на врата му. Дона извърна поглед встрани, празният й стомах се изпълни с вряща киселина. Разкъсаният й крак пулсираше болезнено. Тя пак бе отворила раната си.

Тад… как беше той сега?

«В ужасно състояние е», отговаряше неумолимо вътрешният й глас.“ И така, какво ще правиш? Ти си негова майка! Какво смяташ да направиш?

Какво можеше да направи тя? Щеше ли с нещо да помогне на Тад, ако излезеше навън, само за да умре?

Полицаят. Някой беше изпратил тук полицай. А когато той не се върнеше…

— Моля ви! — хриптеше прегракнало тя. — Бързо, моля ви!

Беше вече осем часа и навън бе сравнително хладно — седемдесет и седем градуса 30 30 25 градуса по Целзий — Б.пр. . До обяд измерената температура на летището в Портланд щеше да показва сто и два градуса 31 31 Приблизително 39 градуса по Целзий — Б.пр. — нов рекорд за тази дата.