Стивън Кинг - Куджо

Таунсънд и Анди Мейсън пристигнаха в полицейското управление на Скарбъроу в осем и тридесет часа сутринта. Мейсън остави Таунсънд да движи нещата. Това си беше негов район, а и думата на Анди не се чуваше навсякъде.

Дежурният офицер им каза, че Стийвън Кемп бил тръгнал за Мейн. В това нямали никакви трудности, но Кемп все още отказвал да говори. Микробусът му бил претърсен и изследван щателно от лаборанти и експерти по съдебна медицина в Масачузетс. Не били открили нищо, което да сочи, че отзад е имало жена и дете, но в кормилното устройство открили малка аптечка. В нея имало марихуана, кокаин, поставен в шише от антибиотик, триамилнитрантни стимуланти и две кутийки с бързодействащи възбудителни средства, известни като „Черните краставици“. Това им бе послужило като удобен повод да го задържат поне засега.

— Онова „Пинто“ — рече Анди на Таунсънд, донасяйки за всички чаша кафе. — Къде е проклетото „Пинто“?

Таунсънд поклати глава.

— Банърман обаждал ли се е да съобщи нещо?

— Не.

— Е, обади му се и му кажи веднага да идва. Искам да е тук, когато дойде Кемп. Това е в неговата юрисдикция и трябва той да го разпита. Поне от техническа гледна точка.

Таунсънд се върна след две минути доста озадачен.

— Не се обажда, мистър Мейсън. Тамошният диспечер се опитал да се свърже, но според него той не е в колата.

— Господи, сигурно си пие кафето в „Уютното кътче“. Ами, майната му! Той е вън от играта. — Анди Мейсън запали нов „Пал Мал“, изкашля се и се усмихна на Таунсънд. — Мисля, че ще се справим с Кемп и без него.

Таунсънд също се усмихна в отговор.

— О, ще се оправим!

Мейсън кимна.

— Тази работа започва да ми намирисва на нещо лошо, мистър Таунсънд. Много лошо.

— Не е на добре.

— Започвам да се питам дали Кемп не ги е заровил в някоя дупка до някой черен път между Касъл Рок и Туикънхам — каза Мейсън и отново се усмихна. — Но ще го накараме да проговори, мистър Таунсънд. Доста упорити типове съм накарал да се разприказват.

— Тъй вярно, сър — рече почтително Таунсънд.

Той бе сигурен, че е така.

— Ще го накараме да говори, та ако ще да стои тук и да се поти цели четиридесет и осем часа.

Таунсънд излизаше на всеки петнадесет минути, за да опита да се свърже с Джордж Банърман. Той познаваше Банърман съвсем повърхностно, но го уважаваше повече, отколкото Мейсън би допуснал и според него Банърман заслужаваше да бъде предупреден, че Анди Мейсън е ядосан и го търси. Когато в десет часа все още не се бе свързал с Банърман, Таунсънд започна да се тревожи. Зачуди се също дали да докладва на Мейсън, че от Банърман няма никаква вест, или да запази спокойствието си.

Роджър Брейкстоун пристигна в Ню Йорк в осем и четиридесет и девет часа сутринта с редовния полет, взе такси до града и се настани в „Балтимор“ малко преди девет и тридесет.

— Резервацията ви е била за двама? — изгледа го въпросително администраторът.

— Партньорът ми бе извикан в дома си по спешност.

— Колко жалко — рече служителят с безразличие и даде на Роджър да попълни регистрационна карта.

Докато Роджър попълваше картата си, администраторът бърбореше с касиера за това как си бе купил билет за мача с отбора на Янките за следващата събота и неделя.

Роджър лежеше в стаята си, опитвайки се да подремне, но въпреки че едва бе успял да мигне предната нощ, сънят не идваше. Дона да се чука с друг мъж и Вик се справя с всичко това (или поне се опитва да се справи) в добавка към вонящата, скапана история с червените сладкишчета-пралинчета! Сега пък Дона и Тад изчезнаха, Вик изчезна… Сякаш всичко се изпари като дим през последната седмица. Най-съвършеният мръсен номер, който някога сте виждали… Бързи промени — престо престо! Всичко е една купчина лайна!

Главата го заболя. Болката прииждаше на тежки, мазни талази. Най-сетне Роджър стана от леглото, не желаейки да остава повече насаме с ужасното си главоболие и ужасните си мисли. Реши да отиде до „Съмърс Маркетинг и Проучвания“ на четиридесет и седма улица и „Парк Стрийт“ и да им спадне настроението и на тях с лошите новини — за какво им плащаше „Ад Уъркс“ в края на краищата?!

Във фоайето на хотела спря, за да поиска аспирин и излезе. Разходката не облекчи главоболието му, но му даде възможност да освежи връзката си на взаимна омраза с Ню Йорк.

„Пак тук — не! Никога!“, мислеше си той. „По-скоро ще товаря камиони с «Пепси», отколкото да доведа Алти и момичетата отново тук!“