Стивън Кинг - Куджо

Вик нададе задавен стон. Столът се преобърна без никаква видима причина и той видя плюшеното мече на Тад, сложена върху куп одеяла и чаршафи вътре в килера. Беше видял очите на мечето. Нищо друго.

Вик стана от леглото, усещайки разтуптялото си сърце чак в гърлото, и отиде до килера. Усети миризма на нещо тежко и неприятно. Навярно беше просто нафталин… част от тази миризма бе наистина на нафталин… ала вътре миришеше и на кръв.

„Не се излагай! Това е само един килер! Не е нито пещера, нито бърлога на някое чудовище!“

Вик погледна мечето на Тад. То също го гледаше, без да мигне. Зад мечето, зад окачените дрехи бе тъмно. Всичко можеше да има там! Всичко! Но разбира се там нямаше нищо.

„Уплаши ме, мечо“, каза Вик.

„Чудовища, бягайте вън!“, отвърна мечето. — Очите му светнаха. Бяха направени от мъртво стъкло, но светнаха.

„Вратата нещо не е наред. Това е всичко“, каза Вик.

Започна да се поти. Огромни солени капки, като сълзи, се затъркаляха по лицето му.

„Вий нямате работа тук!“, отвърна мечето.

„Какво става с мене?“, попита Вик мечето. „Полудявам ли? Така ли се полудява?“, на което плюшеното мече отговори така:

„Никой не ще пипне Тад!“

Вик затвори вратата на килера и разтвори широко очи като малко дете. Той видя как ключалката щракна, езичето излезе от жлеба и вратата отново започна да се отваря.

„Не, нищо не съм видял? Аз не вярвам да съм видял такова нещо!“

Вик затръшна вратата и отново сложи стола пред нея. После грабна цял куп от блокчетата на Тад и ги сложи върху седалката за тежест. Този път вратата остана затворена. Вик стоеше там и я гледаше, мислейки си за задънените улици. По задънените улици и пътища нямаше много движение. Сигурно всички чудовища живееха под мостовете, в килерите, или на края на задънените улици. Това бе желязно правило — като Конституцията.

Сега вече Вик съвсем се притесни.

Той излезе от стаята на Тад, слезе долу и седна на стъпалата. Запали цигара с треперещата си ръка и погледна към оловно-синьото небе, усещайки как безпокойството му се засилва. Нещо се бе случило в стаята на Тад. Не бе сигурен какво точно беше, но знаеше, че нещо се бе случило. Да… нещо.

Чудовища и кучета килери и гаражи и задънени улици.

„Да извършим ли с тях действие събиране, учителю? Или изваждане? Или да ги превърнем в дроби?“

Вик хвърли цигарата си.

Той знаеше, че Кемп е нарушителят, нали? Кемп бе виновен за всичко. Кемп беше опустошил къщата. Кемп едва не бе провалил брака му, по дяволите! Кемп се беше качил горе и изхвърлил спермата си върху леглото, което Вик и жена му бяха споделяли през последните три години. Кемп бе отворил страхотно голяма дупка в приятната, мека тъкан на живота на Вик Трентън.

Кемп! Кемп! Всичко беше заради Стийв Кемп! И студената война и положението на заложниците в Иран и изтъняването на озоновия слой беше заради Кемп. Глупаво е, защото все пак не всичко беше по негова вина, нали? Например, работата с Пралините. Кемп нямаше нищо общо с това . И едва ли можеше да бъде обвинен за повредата в буталото на „Пинто“-то на Дона.

Вик погледна към своя ягуар. Щеше да отиде някъде с него. Не можеше да стои тук. Щеше да полудее, ако останеше повече тук. Би трябвало да се качи в колата и да запраши към Скарбъроу. После да сграбчи Кемп и да го друса докато най-после изплюеше истината, докато най-сетне кажеше какво е направил с Дона и Тад. Обаче до това време адвокатът му щеше вече да е пристигнал и, колкото и невероятно да изглеждаше, адвокатът му можеше дори да го навие, както се навиваше пружина.

Пружина. Буталото в карбуратора се придържаше от пружина. Ако пружината откажеше, буталото засича и спираше достъпа на гориво в карбуратора.

Вик отиде при ягуара, качи се вътре и направи гримаса, когато усети горещата кожена седалка под себе си. Тръгвай бързо! Трябва малко да се разхлади вътре.

„Да тръгна, но накъде?“

„Гаражът на Кембър“, отговори незабавно вътрешният му глас. Но това е глупаво, нали? Мейсън бе изпратил там шерифа Банърман с нареждане веднага да докладва в случай на нещо нередно, а той не се бе обадил, което означаваше…

(че чудовището го е нападнало)

Е, нищо нямаше да навреди, ако отидеше до Кембърови, нали? Тъкмо нямаше да бездейства.

Вик запали ягуара и се спусна надолу по стръмнината, към шосе № 117, все още колебаейки се дали да свие наляво към шосе I-95 и Скарбъроу, или на дясно — към шосе № 3.

Той спря при знака „СТОП“ и стоя така, докато някой зад него не започна да натиска клаксона си. Тогава изведнъж Вик сви на дясно. Нямаше да навреди, ако отскочеше до Джо Кембър. Щеше да е там за петнадесет минути. Погледна часовника си — беше дванадесет часа и двадесет минути.