Стивън Кинг - Куджо

Куджо отново се изправи на крака… тътреше се, за да се изправи на крака. От двете му страни шуртеше кръв. Очите му примигваха като лампите на повреден боулинг-механизъм.

И въпреки това на Дона й се стори, че той се хили.

— Хайде, де! — изкрещя тя.

За последен път умиращата развалина, някогашният Куджо, който беше доброто куче на Брет, скочи към ЖЕНАТА , причина за цялото му нещастие. Дона скочи напред с остатъка от бейзболната бухалка и заби дългата, остра пръчка в дясното око на Куджо, а оттам в мозъка му. Чу се тихо, незначително пукване — звукът, който чуваме, когато стиснем зърно от грозде между пръстите си. Куджо се хвърли напред и я блъсна на земята. Челюстите му щракнаха и зъбите му се оголиха на няколко сантиметра от гръкляна й. Куджо се покатери отгоре й, а тя вдигна ръка да се предпази. Окото му се стичаше по козината на муцуната му. Дъхът му бе отвратителен. Дона се опита да отклони зурлата му, но той заби челюстите си в ръката й.

— Престани! — изпищя тя. — О, престани! Ще престанеш ли някога! Моля те, моля те, моля те!

Върху лицето й течеше кръв — гъсти, червени пръски. Нейната кръв и кръвта на кучето. Болката бе пронизваща и огромна, сякаш изпълваше цялата вселена… и малко по малко Куджо я притискаше към земята. Пръчката от счупената дръжка се клатеше гротескно, като че ли бе израснала от главата му, там където някога беше окото му.

Куджо се насочи към гърлото й.

Дона усети там зъбите му. С пореден, измъчен вик тя напъна и двете си ръце и го избута встрани. Куджо тупна тежко на земята.

Задните му крака биеха в чакъла… все по-бавно… и по-бавно. Оцелялото му око се втренчи в знойното, лятно небе. Опашката му покриваше краката й като тежко персийско килимче. Куджо пое въздух и го изпусна. Отново пое, изпусна го и изведнъж от устата му бликна струйка кръв. Тогава той издъхна.

Дона Трентън нададе победоносен вой. Изправи се наполовина, падна и пак успя да се изправи. Тя направи две крачки, олюлявайки се и се спъна в тялото на кучето, набождайки колената си в камъчетата. Запълзя към мястото, където лежеше дебелият край на бухалката. Единият й край бе покрит със засъхнала кръв. Дона хвана бухалката, изправи се отново на крака, подпирайки се на гюрука на „Пинто“-то. Тя се дотътри обратно към тялото на Куджо и започна да го налага с бухалката. При всеки удар се чуваше тежък, месарски звук. По дланите й се забиха малки трески и китките и ръцете й се обляха с кръв. Тя все още крещеше, но след първия, победоносен вой гласът й секна и сега се чуваше само прегракнало хриптене. Звукът бе същият, който издаваше Куджо, преди да умре. Бухалката се издигаше и спускаше. Тя бъхтеше мъртвото тяло. Зад нея, по пътечката на Кембърови се зададе ягуарът на Вик.

Той знаеше какво точно си бе мислил, че ще завари тук, но не беше това. Вик бе изплашен, но видът на жена му (нима това бе Дона?!), надвесила се над свитото, неясно очертание там, върху пътеката и удряща го непрекъснато с нещо подобно на първобитна тояга… това превърна страха му в мощна, взривяваща паника, която изключваше почти всякаква мисъл. В течение на един безкрайно дълъг миг, който по-късно той не смееше да признае дори пред себе си, Вик почувства желание да включи ягуара на заден ход и да си замине… да кара, да кара… завинаги. Това, което ставаше в този нажежен от слънцето, задушен двор бе чудовищно!

Вместо да се върне, Вик изключи мотора и изскочи навън.

— Дона! Дона!

Тя сякаш не го чуваше и дори не осъзнаваше, че той е тук. Бузите и челото й бяха жестоко разранени от слънчевото изгаряне. Левият крачол на дънките й бе раздран и просмукан с кръв. А стомахът й бе покрит сякаш… със засъхнала кръв!

Бейзболната бухалка се вдигаше и спускаше, вдигаше и спускаше. Дона издаваше груби звуци, наподобяващи грачене. От безжизнения труп хвърчаха струи кръв.

— Дона!

Вик сграбчи бухалката, когато Дона замахна нагоре, и я изтръгна от ръцете й. Той я хвърли настрани и стисна голото рамо на жена си. Тя се обърна с лице към него — очите й бяха празни и блуждаещи, косата й бе разбъркана и на кичури. Приличаше на вещица. Дона го изгледа… поклати глава… и отстъпи встрани.

— Дона, любима! Мили боже! — прошепна тихо Вик.

Вик беше. Но той не можеше да е тук. Беше мираж. Ужасната болест на кучето започваше да работи и в нея и да я кара да вижда халюцинации. Тя отстъпи… разтърка очи… но той все още бе тук. Дона протегна треперещата си ръка и миражът я обхвана със своите силни, загорели длани. Това бе хубаво. Ръцете й ужасно я боляха.