Стивън Кинг: Куджо

„Да бях дошъл поне час по-рано… Да не бях лягал да спя…“

„Бях толкова сигурен, че е Кемп! Така уверен!“, крещеше съзнанието му.

„Ако бях дошъл тук само петнадесет минути по-рано щеше ли да е достатъчно? Ако не бях говорил с Роджър толкова дълго, щеше ли Тад да е жив сега? Случило ли се е това изобщо? И как да живея с него до края на дните си, без да полудея? Какво ще стане с Дона?“

Още една кола спря на пътечката. Някакъв полицай слезе и заговори с един друг, който чакаше Вик. Чакащият полицай пристъпи напред и каза тихо:

— Мисля, че трябва да тръгваме, мистър Трентън. Куентин тук казва, че по пътя имало репортери. Точно сега не искате да говорите с репортери, нали?

— Не — съгласи се Вик и се надигна. Докато ставаше обаче, с периферното си зрение той улови някакво жълто петно — жълтеникав лист хартия, подаващ се изпод седалката на Тад. Вик го издърпа и видя, че бяха Думите за Чудовището, които беше написал, за да успокоява мислите на Тад преди съня. Листът бе измачкан, скъсан на две места и силно изцапан от пот. По ръбовете на сгъване бе ставал почти прозрачен.

Вик не можа да чете по-нататък. Смачка хартията на топка и я хвърли върху трупа на кучето. Тези думи бяха една сантиментална лъжа, също толкова неустойчива, колкото и цвета на онези тъпи червени Пралини. Всичко беше лъжа. Светът бе пълен с чудовища и те винаги хапеха невинните и кротки хора.

Вик се остави да го поведат към полицейската кола. Откараха го така, както бяха откарали преди него Джордж Банърман и Тад, а после Дона Трентън. След малко в дълъг, закрит камион пристигна и една ветеринарна лекарка. Тя погледна към мъртвото куче, нахлузи дълги, гумени ръкавици и извади циркуляр за рязане на кости. Като усетиха какво ще прави лекарката, ченгетата се извърнаха.

Тя отряза главата на Сан Бернара и я сложи в голяма, бяла, найлонова торба за боклук. По-късно през деня на Председателя на Държавната комисия по животните бе съобщено къде точно мозъкът ще бъде изследван за бяс.

И Куджо вече го нямаше.

Беше четири часа без петнадесет минути същият този ден, когато Холи извика Черити на телефона. Холи изглеждаше леко разтревожена.

— Като че ли някакъв чиновник се обажда — рече тя.

Преди около час Брет най-сетне бе отстъпил пред безкрайните увещания на Джим младши и бе придружил по-малкия си братовчед до спортния център на Стратфорд.

От тогава в къщата цареше тишина и се чуваха само гласовете на жените, които говореха за миналото — „за доброто старо време“, допълваше наум Черити. Времето, когато в Бек Фийлд татко падна от купата сено право върху едно голямо кравешко лайно (но никоя от тях не спомена за безбройните случаи, в които баща им ги биеше до посиняване като наказание за някое действително или въображаемо провинение). Времето, когато двете с Холи се бяха вмъкнали в „Мет Тиътър“ в Лисбън Фолс, за да гледат Елвис в „Обичай ме нежно“ (но не и времето, когато в „Ред енд-Уайт“ бяха отказали на мама да пазарува повече на кредит, оставяйки количката пълна с продукти). Тези бяха дните, в които Ред Тиминс все се опитваше да целуне Холи, на връщане от училище (но не стана дума за онзи случай, когато през август 1962-ра година неговият трактор му изигра мръсен номер и му премаза ръката). Двете сестри разбраха, че няма нищо лошо в това да отворят старите килери… стига да не се ровеха прекалено много в тях. Защото там навярно все още имаше такива неща, които се спотайваха, готови да хапят.

На два пъти Черити отвори уста с намерение да каже на Холи, че тя и Брет си заминават утре, ала и двата пъти се отказа, мъчейки се да намери някакъв начин, по който би могла да съобщи на сестра си, без да я кара да си мисли, че у тях не им е харесало.

Сега, когато седна до масата с телефона и чаша току-що запарен чай, Черити в миг забрави за този проблем. Тя бе леко разтревожена — никой не обича да го търсят по време на почивка и то от служебно лице.

— Ало? — каза Черити.

Холи видя как лицето на сестра й пребледня и я чу да казва:

— Какво? Какво? Не… не! Сигурно има някаква грешка! Казвам ви, сигурно има…

Черити замълча, заслушана в гласа от другия край на линията. „От Мейн съобщаваха някаква ужасна новина“, помисли си Холи. Тя го виждаше върху все по-изпъващото се лице на сестра си, макар че не чуваше нищо по телефона, освен някакви безсмислени слаби звуци.