Стивън Кинг: Куджо

ЛОША ВЕСТ ОТ МЕЙН. За Холи това бе стара история. Не беше лошо да седят с Челити в кухнята в слънчевата утрин, да пият чай, да ядат портокалова торта и да си говорят как са се вмъкнали в „Мет Тиътър“. Хубаво беше, но то не променяше факта, че всеки ден, в който Холи си спомняше за своето детство, бе нещо като лоша вест за нея, всеки спомен беше част от мозайката на живота в ранното й детство. Цялата картина бе толкова ужасяваща, че Холи не би имала нищо против, ако никога повече не видеше сестра си. Скъсани, памучни гащи, на които другите момичета в училище се присмиваха, събиране на картофи, приведени над земята дотогава, докато не ги заболяваха гърбовете. А ако внезапно се изправеха, нахлулата кръв така бързо се дръпваше надолу, та им се струваше, че ще припаднат. Ред Тиминс… колко грижливо тя и Черити избягваха да говорят за ръката му, която бе счупена толкова лошо, че се наложи да бъде ампутирана. Когато научи, Холи се зарадва. Толкова се зарадва! Защото тя помнеше как веднъж Ред я замери с една зелена ябълка, удари я по лицето и от носа й потече кръв, а тя се разплака. Помнеше как Ред извиваше кожата на ръката й, за да й прави „индиански иглички“, като през цялото време се смееше. Спомняше си и за онези вечери, в които си позволяваха „по-питателна“ храна — грахово масло и пържени картофи. Тогава положението биваше наистина много лошо. Холи помнеше също как вонеше около къщата през най-горещите летни дни. Миришеше на лайна и ако се чудите каква ли ще е тази миризма, то знайте, че не е никак хубава.

Лоша вест от Мейн. И по някаква странна и необяснима логика Холи осъзна, че те двете, дори и да се окажеха столетнички и да прекараха заедно последните си двадесет старчески години, никога нямаше да говорят за живота, който Черити бе избрала за себе си. Хубостта й беше почти напълно изчезнала. Около очите й имаше бръчки. Гърдите й бяха увиснали — дори със сутиен личеше, че са увиснали. Разликата между тях беше шест години, но външен човек би помислил, че са по-скоро шестнадесет. А най-лошото беше, че сестра й сякаш нехаеше за своето прекрасно и интелигентно момче, което бе осъдено да води същия начин на живот… освен ако не поумнееше и не узрееше навреме. „За туристите“, мислеше си Холи с ядна горчивина, които не се промениха през всичките тези години — тук беше вечният курорт. Но ако човек бе от местните, тогава всеки ден означаваше лоша вест. А после, един ден, когато се погледнеше в огледалото, лицето, което виждаше там, бе лицето на Черити Кембър. И ето че сега идваше нова лоша вест от Мейн — този вечен дом на лошите вести. Черити затвори телефона. Тя седеше и го гледаше втренчено, а чашата чай до нея изпускаше топла пара.

— Джо е мъртъв — рече внезапно тя.

Холи шумно пое въздух. Усещаше зъбите си студени. „Защо дойде?!“, искаше й се да изкрещи. „Знаех си, че ще донесеш всичко това със себе си. И точно така стана!“

— О, мила — каза Холи. — Сигурна ли си?

— Беше някакъв човек от Огъста, на име Мейсън. От Министерството на правосъдието — отдел за борба с престъпността.

— Да не е… да не е било катастрофа?

В този миг Черити изгледа Холи право в лицето и Холи бе както шокирана, така и ужасена, когато видя, че сестра й съвсем не приличаше на жена, която току-що е получила лоша вест. Приличаше на жена, която е получила добра вест. Бръчките по лицето й се бяха изгладили. Очите й бяха пусти… но шокът ли се криеше зад тази пустота или неясното пробуждане на някоя осъществима мечта?

Ако Холи бе видяла лицето на Черити Кембър, когато проверяваше номера на лотарийния си билет, тя сигурно щеше да разбере.

— Черити?

— Кучето е било — каза Черити. — Куджо.

— Кучето ли?

Отначало Холи бе объркана и не виждаше никаква връзка между смъртта на съпруга на Черити и кучето на семейство Кембър. После разбра. Значението на всички факти нахлу в главата й посредством осакатената лява ръка на Ред Тиминс и тя повтори още по-високо и по-пискливо:

— Кучето ли?!

Преди да отговори (ако изобщо можеше) Черити чу в двора весели гласове: тънкия гласец на Джим младши и по-плътния тембър на Брет, който му отговаряше нещо, развеселен. В миг лицето на Черити се промени и посърна. Беше лице, което Холи добре помнеше и мразеше — с израз, който караше всички лица да изглеждат еднакво; израз, който самата Холи не веднъж бе усещала и върху своето собствено лице в онези дни.

— Момчето — прошепна Черити. — Брет! Холи… как да кажа на Брет, че баща му е мъртъв?