Стивън Кинг: Куджо

— Вв…? — изхриптя прегракнало Дона. — Вв… Вви… Вик?

— Да, мила. Аз съм. Къде е Тад?

Миражът бе реалност. Наистина беше той. Тя искаше да плаче, но сълзите й не идваха. Само очите й се въртяха в своите орбити, като прегрели лагери.

— Вик? Вик?

Той я обгърна с ръка.

— Къде е Тад, Дона?

— Кола… кола… болен… болница.

Сега тя едва шепнеше и дори това й убягваше. Скоро щеше да може само с устни да изговаря думите. Но нима имаше значение? Вик беше тук. Тя и Тад бяха спасени.

Вик я остави и отиде до колата. Дона остана на мястото си и впери поглед в осакатения кучешки труп. В края на краищата всичко се оказа не чак толкова лошо, нали? Когато не ти оставаше нищо друго, освен оцеляване, когато ножът бе опрял вече до кокал, човек или оцеляваше, или умираше и това бе съвсем в реда на нещата. Сега кръвта не й се виждаше толкова ужасна, нито пък мозъка, който изтичаше от разцепената глава на Куджо. Нищо вече не изглеждаше толкова ужасно. Вик бе тук и те бяха спасени.

— О, мили боже! — изстена Вик и гласът му слабо отекна в тишината.

Дона хвърли поглед към него и видя как той взима нещо от задната седалка на „Пинто“-то й. Някакъв чувал. С картофи? Или портокали? Какво? Беше ли пазарувала тя, преди да се случи всичко това? Да, но бе занесла продуктите у дома. Тя и Тад ги бяха внесли вкъщи. Бяха използвали неговата детска кола. Така че, какво…

„Тад!“ опита се да каже и се втурна към него.

Вик занесе Тад до сенчестото място встрани от къщата и го положи на земята. Лицето на Тад беше много бяла. Косата му приличаше на слама, покрила нежните му, крехки скули. Ръцете му лежаха върху тревата — бяха толкова леки, че дори не можеха да я прекършат.

Вик притисна главата си към гърдите на Тад, после вдигна поглед към Дона. Лицето му бе бледо, но сравнително спокойно.

— Откога е мъртъв, Дона?

„ МЪРТЪВ ли?!“, опита се да изкрещи тя. Устата й се движеше като на образ, показван по телевизор с изключен говор. „ТОЙ НЕ Е МЪРТЪВ! НЕ БЕШЕ МЪРТЪВ, КОГАТО ГО СЛОЖИХ ОТЗАД! КАКВИ ГИ ГОВОРИШ, ЧЕ БИЛ МЪРТЪВ?! КАКВИ МИ ГИ ПРИКАЗВАШ, ТИ КОПЕЛЕ?!“

Дона се опита да каже всичко това със своя беззвучен глас. Дали животът на Тад не си бе отишъл заедно с живота на кучето? Невъзможно беше! Никой бог, нито едно провидение не биха могли да бъдат така чудовищно жестоки!

Тя се втурна към мъжа си и го блъсна. Вик, който очакваше всичко друго, но не и това, падна по гръб. Дона клекна до Тад и се наведе над него. Сложи ръцете си върху главата му, отвори устата му, запуши ноздрите му, и изпълни с безгласния си дъх дробовете на сина си.

Мухите жужаха сънливо под палещите лъчи на лятното слънце и кацаха върху труповете на Куджо и шерифа, Джордж Банърман — съпруг на Виктория и баща на Катрина. Те нямаха предпочитания към кучето или човека. Бяха демократични мухи. Слънцето победоносно изпращаше към земята жарките си лъчи. Беше един часът и десет минути — тихата, лятна мараня танцуваше и се виеше над полето. Небето беше с цвета на избелели дънки. Предсказанието на леля Еби се бе сбъднало.

Дона дишаше заради сина си. Тя дишаше, тя дишаше! Той не бе мъртъв! Не бе минала през целия този ад, за да умре синът й — това просто не можеше да се случи! НЕ МОЖЕШЕ ДА СЕ СЛУЧИ!!!

Тя дишаше, тя дишаше. Тя дишаше заради сина си.

Дона все още правеше това, когато след двадесет минути пристигна линейката и спря на пътеката. Тя не даваше на Вик да приближи момчето. Опиташе ли се той да дойде по-близо, Дона се озъбваше и тихо заръмжаваше срещу него.

Зашеметен от скръб почти до степен на безумие, дълбоко вярващ в непоклатимата благоразумност на своето съзнание, казващо му, че всичко случило се дотук, не е възможно, Вик се вмъкна в къщата на Кембърови през вратата откъм стълбището, в която Дона бе гледала толкова дълго и напрегнато. Вътрешната врата не бе заключена и Вик се обади по телефона.

Когато отново излезе навън, Дона продължаваше да прави изкуствено дишане „Уста в уста“ на техния мъртъв син. Той тръгна към нея, но се отказа и вместо при жена си, отиде при „Пинто“-то, отвори багажника и горещината го блъсна в лицето като невидим, хищен звяр. Нима те бяха живели тук целия следобед в понеделник, целия вторник и днес до обяд? Невъзможно бе да повярва човек!

Под резервната гума в багажника Вик откри едно старо одеяло. Той го разгърна и покри с него осакатеното тяло на Банърман. Тогава седна в тревата и се загледа в шосе № 3 и прашните борове отвъд. Съзнанието му ведро се носеше нанякъде.