Стивън Кинг: Куджо

Холи нямаше отговор. Тя само гледаше безпомощно сестра си и й се искаше нито Черити, нито Брет да не бяха идвали.

ТРИ УЖАСНИ И МЪЧИТЕЛНИ ДНИ, В КОИТО БЯСНО КУЧЕ УБИВА ЧЕТИРИ ДУШИ , крещеше голямото заглавие във вечерното издание на Портландския „Ивнинг експрес“. Подзаглавието казваше: „Единственото оцеляло лице е във болницата на северен Къмбърленд в критично състояние.“ Голямото заглавие в „Хералд експрес“ на следващия ден гласеше: ЕДИН БАЩА РАЗКАЗВА ЗА ОБРЕЧЕНАТА БОРБА НА СЪПРУГАТА СИ, ЗА ДА СПАСИ СИНА ИМ . Същата вечер историята бе изтласкана най-долу на първа страница със заглавие: ЛЕКАРИТЕ КАЗВАТ, ЧЕ МИСИС ТРЕНТЪН Е ПОДЛОЖЕНА НА ЛИЧЕНИЕ ОТ БЯС . Съседно на голямото заглавие гласеше: КУЧЕТО НЕ Е БИЛО ВАКСИНИРАНО, КАЗВА МЕСТНИЯ ВЕТЕРИНАРЕН ЛЕКАР . Три дни след като бе приключила вече, историята бе поместена на вътрешните страници на вестника — страница четвърта: ДЪРЖАВНАТА ЗДРАВНА КОМИСИЯ ХВЪРЛЯ ВИНАТА ЗА УБИЙСТВАТА НА КУЧЕТО В КАСЪЛ РОК ВЪРХУ ЗАРАЗЕНА С БЯС ЛИСИЦА ИЛИ МИЕЩА МЕЧКА . Една последна статия през същата седмица съобщи, че Виктор Трентън нямал намерение да съди останалите живи членове на семейство Кембър, които били „дълбоко потресени“. Тези сведения бяха оскъдни, но представляваха достатъчен материал, според който историята да бъде преразказана по нов начин. Една седмица по-късно на първа страница в неделното издание на вестника се появи уводна статия, разказваща какво точно се бе случило. Една седмица пък след това националният булеварден вестник направи пламенно резюме на случилото се със заглавие: ТРАГИЧНАТА БОРБА НА ЕДНА МАЙКА СРЕЩУ УБИЕЦА САН БЕРНАР . И с това най-сетне наистина случаят приключи.

В централен Мейн същата есен съществуваше масова психоза спрямо заразата от бяс. Един експерт обясни, че това се дължало на „слухове и на ужасния, но изолиран инцидент в Касъл Рок“.

Дона Трентън остана в болницата близо четири седмици. Курсът на предписаното й лечение заради ухапванията от бясното куче завърши с доста болки, но без сериозни проблеми. Обаче поради потенциалните увреждания, които можеше да нанесе болестта, както и поради дълбоката душевна депресия, в която бе изпаднала Дона, тя бе под строг медицински контрол.

В края на август Вик я откара у дома.

Останаха вкъщи през целия ден, а той бе тих и дъжделив. Вечерта седнаха пред телевизора, но всъщност не гледаха, и Дона го запита за „Ад Уъркс“.

— Всичко е наред там — отвърна Вик. — Роджър направи последната реклама с Професора сам… с помощта на Роб Мартин, разбира се. Сега сме ангажирани с една голяма и нова кампания за цялостното производство на „Шарп“. — Половината от това беше лъжа. Роджър бе ангажиран, но Вик ходеше в офиса три или четири пъти в седмицата и побутваше молива се насам-натам, или пък гледаше пишещата си машина. — Хората на „Шарп“ обаче много внимават да не би това, което работим в момента, да се проточи повече от две години, за които имаме договор. Роджър беше прав. Ще ни изритат. Но тогава вече няма да има значение.

— Добре — рече Дона.

Тя вече имаше светли периоди, в които беше предишната Дона, ала повечето време бе унила. Беше отслабнала с десетина килограма и изглеждаше мършава. Тенът по лицето й не бе много хубав. Ноктите й бяха изгризани.

— Дона! О, мила — каза Вик, обгърна я с ръце и я притисна към себе си.

Плътта й бе мека, но неподатлива. Под мекотата той ясно усещаше острите ръбове на костите й.

— Можем ли да живеем тук? — промълви тя с треперлив глас. — Вик, можем ли да живеем тук?

— Не зная — отвърна той. — Мисля, че трябва здраво да се напънем и да опитаме.

— Може би трябва да те попитам дали ти би могъл да живееш с мене. Ако кажеш „не“, ще те разбера. Отлично разбирам.

— Не искам нищо друго, освен да живея с тебе. Знаех го през цялото време. Навярно е имало някой кратък период… след като получих бележката на Кемп, когато просто нищо не знаех. Но то бе само тогава. Дона, обичам те. Винаги съм те обичал.

На свой ред тя също го обгърна с ръце и го притисна към себе си. Тихите, летни дъждовни капки биеха по прозорците, изпъстряйки пода на стаята със светли и тъмни шарки.

— Не можах да го спася — каза Дона. — Това непрекъснато ме преследва. Не мога да се отърва от него. Повтарям си го отново… и отново… и отново. Ако бях изтичала към вратата по-рано… или бях взела бухалката… — тя преглътна. — И когато най-сетне събрах куража да изляза, всичко бе… свършено. Той бе мъртъв.