Стивън Кинг - Куджо

— Това е румсервизът — рече Роджър.

Той взе ризата си и избърса с нея лицето си… нямаше вече сълзи, а без тях Вик бе немислимо да каже на Роджър. Може би защото Роджър бе прав в крайна сметка — голямата разлика се криеше в тези девет години между тридесет и две и четиридесет и една.

Вик отиде до вратата и взе бирите и сандвича си. Той не довърши онова, което бе започнал да казва преди почукването на вратата, но и Роджър не го попита. Бе се върнал на мача и на своите собствени проблеми.

Вик седна, за да изяде сандвича си, не особено изненадан от липсата на апетит. Погледът му попадна на телефона и все още дъвчейки, той отново набра домашния си телефонен номер. Изчака да чуе сигнала поне десет пъти, преди да затвори. Намръщи се леко. Беше осем часа и пет минути. Пет минути след времето, в което Тад обикновено си лягаше. Може би Дона бе срещнала някого, или пък се бяха почувствали подтиснати от празната къща и бяха отишли на гости. В края на краищата не беше закон Тад да си ляга точно в осем, особено сега, когато бе светло до късно и толкова адски горещо. Разбира се, че така е станало — отишли са до общинските ливади да се разходят малко, докато захлади, та да могат да спят. Точно така.

(или може би е с Кемп)

Това бе лудост! Тя каза, че е скъсала с него и Вик й повярва. Той наистина повярва. Дона не лъжеше.

(но тя и не го усуква много, нали шампионе?)

Вик се опита да отпъди тази мисъл, ала не успя. Плъхът в него се бе развилнял и известно време щеше здраво да го гризе отвътре. Какво ли е направила с Тад, ако изведнъж й е хрумнало да замине с Кемп? Дали тримата бяха в някой мотел сега — в някой мотел между Касъл Рок и Балтимор? Не ставай будала, Трентън! Те може да са…

Концертът на оркестъра, разбира се! Всяка вечер във вторник върху подиума на общинската мера имаше концерт. Понякога свиреше училищният оркестър, понякога — камерният ансамбъл, а друг път — местната рагтайм група — наречени „Нащърбеният Бръснач“. Ето къде бяха Дона и Тад, разбира се! Наслаждаваха се на прохладата и слушаха как „Нащърбеният Бръснач“ се вихрят на подиума, изпълнявайки „Захарно момче“ на Джон Хърт или „Бюла Ленд“.

(освен ако не е с Кемп)

Вик пресуши бирата си и се залови за другата.

Дона просто застана до колата и стоя така половин минута движейки бавно краката си върху чакъла, за да изчезнат леките „иглички“, които усещаше поради изтръпването. Продължаваше да гледа фасадата на гаража, чувствайки, че ако Куджо се появеше, той щеше да дойде или от зейналата пас на гаража, или някъде отстрани, или пък откъм големия камион, който сам приличаше на куче на лунната светлина — огромен, прашен, черен мелез, потънал в дълбок сън.

Тя стоеше там, все още нерешена да тръгне. До нея достигна дъхът на нощта — едва доловими аромати, напомнящи й какво значи да си дете и да усещаш всички тези миризми с пълна сила и почти всеки ден. Детелината и сеното от къщата в подножието на хълма, сладникавият мирис на див жасмин…

И тогава Дона чу нещо — музика! Беше съвсем слаба, почти неуловима, ала слухът й сякаш свръхестествено настроен към шумовете на нощта, я долови. „Нечие радио е“, помисли си тя отначало, а после с нарастващо удивление и разбиране осъзна, че това бе концертът на общинската мера. Чуваше се Диксиленд джаз. Дона дори разпозна мелодията — „Метни се на един бизон“. „Десет километра“, мина през ума й. „Никога не бих повярвала! Колко тиха е нощта! Колко спокойна!“

Тя се чувстваше извънредно жива.

Сърцето й беше малка, мощна машина, пулсираща в гърдите й. Кръвта й вреше. Очите й се движеха без никакво усилие в своите влажни орбити. Усещаше бъбреците си тежки, но не бе неприятно. Ето това беше! Това бе инстинктът за самосъхранение. Мисълта, че залагаше живота си, нейния собствен истински живот , имаше огромна и неумолима, притегателна сила, като че ли бе някаква свръхтежест, наклонена до крайна точка на равновесието си. Дона затвори вратата със замах — скръц! Постоя така неподвижна, душейки въздуха като животно. Нямаше нищо. Зейналата паст на Кембъровия стобор-гараж бе черна и безмълвна. Хромираната броня на „Пинто“-то мъждукаше в тъмнината. В далечината се чуваше музиката на Диксиленд, която се носеше енергично, живо, весело. Дона се наведе, очаквайки коленете й да изпукат, ала нищо такова не стана. Напълни шепата си с малки камъчета от настилката и започна едно по едно да ги хвърля над капака на колата на мястото, което не виждаше.