Стивън Кинг - Куджо

Сега, през 1980-та той бе на петдесет и шест години, напълно побелял и толкова озлобял, колкото би бил бик с наврян в задника нож. Единствените три живи същества, които горе-долу понасяше, бяха Джо Кембър, сина му Брет и техния огромен Сан Бернар, Куджо.

Гари се облегна назад в разпадащия се шезлонг, като едва не падна на гърба си, и пийна от коктейла си. Питието му бе сипано в чаша, която бе получил безплатно в една закусвалня в МакДоналдс. Върху чашата бе нарисувано някакво лилаво животно, нещо което бе наречено гримаса. Гари доста често се хранеше в закусвалнята на МакДоналдс в Касъл Рок, където все още можеше да се хапне по някой евтин хамбургер. Виж хамбургерите там бяха добри, обаче Гримасата… пък и Сиренето на Кмета… ами шибания Мосю Роланд… Гари Първиър пикаеше на всички тях.

Една плещеста, жълтокафява фигура се промъкваше през тревата от лявата страна на Гари и само миг след това Куджо, който правеше обичайните си разходки, се озова в занемарения двор пред къщата. Той видя Гари и бафна веднъж от учтивост, после се приближи към него, размахал опашка.

— Куджи, ти стари копелдако — рече Гари, остави питието си и започна да тършува джобовете си за кучешки бисквити. Той винаги пазеше по няколко за Куджо, който беше едно старовремско, къносано и добро куче.

В горния джоб на ризата си Гари намери две бисквити и ги подаде на Куджо.

— Седни, момче. Седни.

Независимо от това колко зле се чувстваше или в колко заядливо настроение беше, Гари винаги се развеселяваше, когато виждаше как 90-килограмовото куче сяда на задните си лапи, подобно на заек.

Куджо седна и Гари видя малката, но грозна драскотина върху муцуната му, която вече заздравяваше. Гари му подхвърли бисквитите, имащи формата на кокал и Куджо с лекота ги улови за миг още във въздуха. Пусна едната между предните си лапи и загриза другата.

— Добро куче — рече Гари и посегна да погали Куджо по главата. — Добро…

Куджо започна да ръмжи — дълбоко, гърлено ръмжене. Вибриращ, едва чут звук. Животното погледна към Гари и за секунда той видя как в кучешките очи блесна нещо студено и пресметливо, което накара Гари да потръпне и той бързо дръпна ръката си. С едно такова огромно куче като Куджо човек не можеше да си играе току тъй. Освен това не искаше вместо с ръка да си бърше задника с кука.

— Какво ти става, момче? — попита Гари. Той никога не бе чувал Куджо да ръмжи така, а Кембърови го имаха от толкова години. Всъщност Гари дори се съмняваше, че Куджо изобщо може да ръмжи.

Кучето размаха опашка отново и дойде при Гари, за да бъде погалено по главата, сякаш засрамено от моментната си враждебност.

— Ето, така те харесвам — рече Гари и разроши буйната му грива. През изминалата седмица бе като пещ, а и нови горещини се задаваха според думите на Джордж Миара, който пък го бе чул от леля Еви Чалмърс. Гари считаше, че всичко е от жегата. Кучетата понасяха горещините още по-тежко отколкото хората и навярно нямаше правило за това как един пес не е в настроение. Но наистина бе много чудно, че Куджо изръмжа така. Ако Джо Кембър му бе казал, Гари не би повярвал…

— Хайде, вземи си и другата бисквитка — рече му Гари и посочи към нея.

Куджо се обърна, отиде до бисквитата, вдигна я, повъртя я из устата си и я пусна на земята. От устата му се проточи лига и той погледна виновно Гари.

— Отказваш ли, приятелче? — каза Гари, невярващ на очите си.

Куджо взе бисквитата и я изяде.

— Ха така — рече Гари. — Малко жега няма да те убие я, нито пък мен. Обаче ми разгони фамилията на задника и хемороидите. Но хич не ми пука, ако ще да станат като топки за голф. Ясно ли ти е?

Гари смачка един комар.

Куджо лежеше до стола му, а Гари отново надигна чашата си. Почти беше време да я зареди отново както казваха ония ебалници в клуба.

— Да им заредя аз оная работа — рече Гари, посочи към покрива на къщата си и върху загорялата му от слънцето ръка покапа лепкава смес от водка и портокалов сок. — Я виж онуй коминче, Куджо, приятелче. Ще се срути като гъз. Но знаеш ли к’во? Хич не ме е еня! И цялата къща да се срути, дреме ми на оная работа… значи.

Куджо потупа малко с опашката си. Той не знаеше какво говори този МЪЖ, но ритъмът беше познат и звуците успокояващи. Такава полемика се състоеше поне по двадесет пъти на седмица откакто… е, според Куджо поне цяла вечност. Куджо харесваше този МЪЖ , който винаги имаше храна. Само че напоследък Куджо сякаш не беше гладен, но ако МЪЖЪТ искаше той да яде, то Куджо щеше да яде. А после можеше да си лежи тук, както сега, и да слуша успокояващия му говор. Общо погледнато обаче, Куджо не се чувстваше много добре. За миг, за един съвсем кратък миг, на него му се прииска да ухапе МЪЖА .