Стивън Кинг - Куджо

— Набол си си муцуната в тръните май — рече Гари. — Какво гонеше? Някой скункс ли? Или заек?

Куджо потупа още малко опашката си. Някъде в храстите пееха щурци. Избуялият гъсталак от див жасмин зад къщата привличаше пчелите, жужащи сънливо в горещия следобед. Всичко в живота на Куджо би трябвало да е наред, но някак си не беше. Просто никак не се чувстваше добре.

— Не ми пука, ако ще на всички дървеняци и бандити в Джорджия да им окапят зъбите — рече Гари и се изправи несигурно. Дори столът се преобърна и се срути на земята. Ако в този момент ви се бе сторило, че на Гари хич не му пука, то вие щяхте да сте съвсем прави.

— Извинявай, момче.

Той влезе в къщата и си наля ново питие. Кухнята беше същински ад, оцвъкан от мухите и звънящ от тяхното бръмчене, отрупан с найлонови чували, пълни с гнили зеленчуци и празни консервни кутии и бутилки.

Когато Гари се показа навън с пълна чаша в ръка, Куджо си бе отишъл вече.

В последния ден на юни Дона Трентън се върна от центъра на Касъл Рок (местните хора го наричаха „стъргалото“, но тя поне още не бе усвоила тази типично Мейнска дума), където бе оставила Тад за следобедната му занималня на открито и бе напазарувала в Ейджуей Маркет. Беше й горещо и се чувстваше уморена, а като видя разбития микробус на Стийв Кемп със зашеметяващите пустинни пейзажи, изрисувани от двете му страни, изведнъж се вбеси. Гневът бе таял в нея през целия ден. На закуска Вик й каза за предстоящото пътуване и когато тя възнегодува от това, че с Тад ще останат сами за десет дни, а може би две седмици или бог знае колко още, той й обясни точно колко сериозна е работата. Вик бе събудил в нея страх, а тя не обичаше да я плашат. До тази сутрин Дона гледаше на историята с Червените Малини-Пралини като на шега — доста добра шега за сметка на Вик и Роджър. Не беше и сънувала дори, че такава нелепост може да има толкова сериозни последици.

Освен това Тад не искаше да отиде в занималнята, защото едно по-голямо момче го бе блъснало на земята миналия петък. Момчето се казваше Стенли Добсън и Тад се боеше, че Стенли Добсън пак ще го блъсне. Тад плака сграбчил майка си за ръката, докато тя го водеше към поляната на Американския Легион, където беше лагерът. Дона трябваше да откопчи пръстчетата на сина си едно по едно, чувствайки се повече като нацистка, отколкото като майка: Wou vill go dajkemp, ya? Jaq mein Mamma! 9 9 Тук на немско-английски: Ще отидем на дневен лагер, да? Да, моя майко! — Б.пр. Понякога Тад изглеждаше толкова мъничък за възрастта си, толкова уязвим. Та нали само децата можеха да бъдат така преждевременно развити и изобретателни? Пръстчетата му лепнеха от шоколад и оставиха петна върху блузата й, те й напомниха за кървави пръстови отпечатъци, изрисувани понякога върху кориците на евтините криминални романи.

Като добавка към целия този разкош, колата й Пинто бе започнала задавено да буботи на връщане, сякаш страдаше от някакъв автомобилен тип хълцане. След известно време странният звук бе престанал, но щом се бе случило веднъж, можеше да се случи и втори път и…

… и само за да сложи капака на всичко това, се бе появил и Стийвън Кемп.

— Хм, да ги нямаме такива — измърмори Дона, грабна чантата с продуктите и излезе от колата — красива, тъмнокоса, двадесет и девет годишна жена, висока, сивоока. По някакъв начин тя успяваше да има горе-долу свеж вид въпреки неумолимата жега в своята боядисана от Тад блуза и късите си панталони в строго сив цвят, които сякаш бяха залепнали за хълбоците и дупето й.

Дона бързо изтича нагоре по стълбите и влезе в къщата през входа откъм терасата. Стийв седеше в креслото на Вик във всекидневната. Пиеше една от бирите на Вик и пушеше цигара… по всяка вероятност пак от запасите на Вик. Телевизорът бе включен и на екрана се разиграваха агониите от сериала „Военна болница“ в естествени цветове.

— Принцесата пристигна — рече Стийв със своята крива усмивка, която навремето Дона бе намерила за особено очарователна и опасна. — Мислех, че вече няма да…

— Веднага изчезвай оттук, копеле — каза Дона безизразно, премина през всекидневната и влезе в кухнята. Тя сложи пазарската чанта върху кухненския плот и започна да вади продуктите. Не можеше да си спомни кога за последен път е била толкова ядосана и вбесена, та усещаше стомаха си ужасно, болезнено свит. Може би от времето на караниците с майка й, истински спектакли на ужаса преди да замине за училище. Когато Стийв се приближи зад нея и пусна загорелите си от слънцето ръце по голия й корем, тя реагира по инстинкт, без да се замисля — светкавично заби единия си лакът в стомаха му. Гневът й не престана дори и поради факта, че той бе предвидил реакцията й. Стийв играеше много тенис и лакътят й опря сякаш в каменна стена, подплатена с твърд каучук.