Стивън Кинг - Куджо

През този зноен юнски ден Гари бе пиян като тараба. Това негово състояние съвсем не беше изключение. Той не би разпознал Роджър Брейкстоун от собствения си задник. Не би различил и Вик Трентън от собствения си задник. Нито пък би разпознал Дона Трентън от собствения си задник. Пък и да я познаеше, през оная работа му беше, дали гостуващият отбор не би запратил топката право в нейната „хващачка“ 8 8 Хващач — играч при бейзбола; тук иронично. — Б.пр. . Гари познаваше обаче Кембърови и тяхното куче, Куджо; семейството живееше горе на хълма, в края на шосе номер три. Той и Джо Кембър често пиеха заедно и в съзнанието на Гари някак си мъгляво изплуваше усещането, че Джо Кембър вече стремглаво се спуска по пътя на алкохолизма. А този път Гари бе обходил активно няколко пъти.

— Джо е просто един пияница, който за нищо не става и хич не ме е еня! — рече Гари на птиците и ламарините по клоните на умиращия бряст. После надигна чашката си и пръдна. Смачка една буболечка. На шарената сянка лицето му бе изпъстрено със светли и тъмни петна. Зад къщата няколко изтърбушени стари коли бяха почти скрити от високата трева. Бръшлянът, който растеше откъм западната страна, така свински бе избуял, че почти изцяло я обвиваше. Само един прозорец все още успяваше да се показва изпод бръшляна и в слънчеви дни блестеше като мръсен диамант. Преди две години, изпаднал в пиянска истерия, Гари бе вдигнал едно от бюрата в горните стаи и го бе изхвърлил през прозореца… сега вече не можеше да си спомни защо го бе сторил. Гари сам си бе сменил стъклото на прозореца, защото пред дупката много духаше и вътре нахлуваше студената зима, ала бюрото си стоеше точно там, където бе паднало. Едно от чекмеджетата се бе подало навън, сякаш беше изплезен език.

Пред 1944-та година във Франция, когато Гари Първиър беше на двадесет години, бе завзел съвсем сам един германски бункер и по същия геройски начин, бе повел неколцината останали от взвода си войници, изминавайки петнадесет километра. Там най-после бе припаднал, защото в тялото му бяха заседнали шест куршума, докато бе стрелял с картечницата. За това той бе награден с едно от най-високите отличия на неговото признателно отечество — Кръст за специални заслуги. През 1968-ма година Гари бе отишъл при Бъди Торгсън в Касъл Фолс и го бе накарал да претопи медала в пепелник. Бъди бе шокиран. Гари му каза, че би могъл да поиска да му направи и клозетна чиния, за да сере в нея, обаче материалът нямало да стигне. Бъди веднага разпространи тази история, защото може би такова беше и намерението на Гари Първиър. А може и да не беше.

Както и да е, местните хипари пощуряха по него. През 1968-ма година повечето от тези хипита бяха на почивка в района на езерата с богатите си родители преди да се завърнат през септември по колежите си, където вероятно се учеха само на Протести, Пушене на марихуана и Проституция.

След като медалът на Гари бе превърнат в пепелник от Бъди Торгсън, който през свободното си време правеше частни заварки и претопявания, но иначе работеше от понеделник до петък в Касъл Фолс (всички бензиностанции в днешно време бяха все ЕСО, но на Гари му беше през оная работа), историята на Гари леко преиначена, се появи в местния вестник, „Касъл Рок Кол“. Тя бе написана от някакъв местен селяндурин-репортер, който придаде на постъпката на Гари ореола на антивоенен протест. Точно тогава хипитата започнаха да се тълпят пред къщата на Гари на шосе номер три. Повечето искаха да му кажат, че е отишъл „твърде далече“. Други, че е твърде голям снобар. Малцина искаха да му кажат, че направо си е „адски готино копеле“.

И всеки път Гари им показваше едно и също нещо — своят тридесетмилиметров уинчестър. Викаше им да се разкарат от имота му. Ако питали него, всички те били банда дългокоси, пълзящи недоносчета с мършави задници и пишки. Каза им, че му е през оная работа дали ще им пръсне вътрешностите и от Касъл Рок ще ги изпрати във Фрайбург. Не след дълго хипитата спряха да го безпокоят и така приключи историята с Кръста за специални заслуги.

Един от онези германски шрапнели бе отнесъл десния тестикул на Гари Първиър; докторът го намери размазан върху предницата на гащите на Гари. По-голямата част от другия тестикул обаче оцеля и от време на време той дори прилично можеше да вирва пишката си. Не че много му пукаше дали може или не, както често казваше Джо Кембър. Признателното отечество му бе дало Кръст за специални заслуги. Един признателен лекарски екип в болницата в Париж бе изписал Гари през месец февруари на 1945-та година с осемдесет процента пенсия по инвалидност и една доста тлъста сумичка. Признателният му роден град устрои парад в негова чест на 4-ти юли 1945-та година. (По онова време Гари беше на двадесет и една години вместо на двадесет, и имаше право да гласува. Косата му сивееше около слепоочията. В този ден той трябваше да стисне седемстотин ръце и да чуе седемстотин пъти „благодарим много“.) Признателната градска управа освободи Гари от данъци върху имението Първиър за вечни времена. Това беше хубаво, защото иначе щеше да го загуби още преди двадесет години. Гари бе заместил морфина (защото не можеше вече да го купува) със силен алкохол, и тогава се зае с работата на своя живот — да се самоубива толкова бавно и сладко, колкото му бе възможно.