Стивън Кинг - Куджо

Ролята се изпълняваше от характерен актьор на около петдесет и пет години. Беше евтина и ужасно старешка реклама в морето от анимационни, детски филмчета и рекламни клипове, популяризиращи дъвка, играчки „Лего“, кукли и войници… и конкурентни тестени изделия.

Клипът започваше с една празна класна стая на ученици от четвърти-пети клас — сцена, която бе доста близка за момченцата и момиченцата, следящи детските предавания в събота сутрин. Професорът на „Шарп“ бе облечен в костюм, с пуловер-жилетка отдолу и риза с разкопчана яка. Както видът, така и приказките на професора бяха малко назидателни — Вик и Роджър бяха говорили преди това с около четиридесет учители и пет-шест детски психолози, откривайки накрая, че такъв пример за родител повечето деца харесват, но много малко от тях го имат в домовете си.

Тестеният професор седеше зад учителска катедра. В позата му се чувстваше известна фамилиарност — сякаш някакъв истински немирник се криеше в сиво-зеления туид. Той обаче говореше сериозно и бавно. Нито нареждаше, нито пък придумваше децата. Не се превземаше, но не ги и примамваше, или пък поучаваше. Говореше на милионите хлапета, облечени в тениски, седнали пред телевизорите в събота сутринта, за да гледат анимационни филмчета, така сякаш бяха големи хора, макар и да сърбаха тестените си каши.

— Добро утро, деца — казваше професорът кротко. — Това е реклама за тестени каши. Слушайте ме внимателно, моля. Аз зная много за тестените изделия, защото съм професорът на „Шарп“. Произведенията на „Шарп“: Туинкъл, Кокосови мечета, каша номер шестнадесет, както и пръчиците от комбинирано тесто са най-вкусните тестени храни в цяла Америка. И те са полезни за вас.

Тук професорът спираше за миг, после се усмихваше… а когато се усмихваше така, децата вече бяха разбрали , че той е тяхно другарче.

— Повярвайте ми, защото аз зная, а и мама вкъщи също знае. Просто си помислих, че и вие ще искате да знаете.

В този момент на екрана се появяваше един младеж, който подаваше на професора на „Шарп“ купичка с „Туинкъл“, Кокосови мечета, или бог знае какви комбинирани пръчици, професорът бръкваше вътре с пръст и от екрана поглеждаше милиони детски стаи в страната, изричайки:

— Не бе, тук няма нищо нередно.

Старият Шарп не хареса особено последното изречение, нито пък му се понрави идеята, че с някоя от неговите храни може нещо да не е наред. Все пак Вик и Роджър успяха да неутрализират съпротивата му, макар и не с разумни доводи. Правенето на реклама не беше разумен бизнес. Често човек правеше нещо, което чувстваше за правилно, но това не означаваше, че разбира защо е правилно. И Вик, и Роджър усещаха, че последната реплика на професора съдържа някакво послание, едновременно просто и мощно. Идващо от професора по тестени изделия, то бе надеждно и успокояващо — истински сигурна защитна броня. Сякаш с това той казваше: „Аз никога няма да ви причиня зло“. В свят, където родителите се развеждаха и по-големите деца понякога ти спукваха задника от бой, ей тъй без никаква причина и където противниковият отбор от групата на юношите отбелязваше точка, само защото ти си сгафил при удара; свят, в който добрите момчета не винаги печелеха, както показваха по телевизията, и в който не винаги те канеха на хубав рожден ден; в този свят, където толкова много неща се проваляха, винаги щеше да има Туинкъл, Кокосови мечета и комбинирани пръчици и те винаги щяха да бъдат вкусни. „Тцъ, тук няма нищо нередно“.

С известна подкрепа от сина на Шарп (по-късно Роджър казваше, че рекламата би могла да е измислена от същото хлапе, заедно с текста), идеята за тестения професор бе одобрена и освежаваше сутрешните предавания на телевизията, плюс такива сборни, седмични предавания като „Звездни бойци“, „Съединените щати на Арчи“, „Героите на Хоган“ и „Островът на Джилигън“. Тестените изделия на „Шарп“ получиха много по-голяма популярност, отколкото другите производства на компанията и тестения професор се превърна в Американска институция. Неговата фина реплика: „Не бе, тук няма нищо нередно“ се превърна във фраза на нацията, означаваща нещо като „Кротко!“ или „Не се изхвърляй“.

Когато Вик и Роджър решиха да осъществят плановете си самостоятелно, те строго спазиха закона за етичност и лоялност и не се обърнаха към нито един от предишните си клиенти, докато връзките им с агенция „Елисън“ не бяха официално прекъснати, при това с най-добри чувства. Първите им шест месеца в Портланд бяха мизерни, време, изпълнено с готвене в тенджери под налягане и за двете семейства. Тад, синът на Вик и Дона, бе тогава само на една година. Дона страдаше за Ню Йорк и на моменти бе ту тъжна и замислена, ту нацупена, а понякога направо уплашена. Роджър имаше стара язва — бойна рана от рекламните войни с „Биг Епъл“. А когато той и Алти загубиха сина си, язвата му се разрази отново и Роджър се превърна едва ли не в таласъм. Алти се съвзе горе-долу бързо, предвид обстоятелствата, мислеше си Вик. Но Дона му каза, че докато отначало Алти пийвала само по чашка слаб коктейл преди вечеря, сега вече пиела по две силни питиета преди вечеря и три след това. Двете двойки бяха ходили на почивка в Мейн и заедно, и по отделно, ала нито Вик, нито Роджър бяха разбрали колко много врати се затръшват в лицата на хората, преселници в Мейн, за които кореняците казваха „тия не са от наш’те“.