Стивън Кинг - Куджо

Малко по малко Куджо започна да се чувства по-добре. Той излезе от ручея и се отръска — от козината му се разлетяха пръски вода и за миг във въздуха се очерта шеметно ярка дъга.

Чувството за ЛОШОКУЧЕ избледняваше, а също и болката в муцуната му. Куджо тръгна нагоре към къщата, за да види дали МОМЧЕТО не е някъде наблизо. Бе свикнал с големия, жълт, училищен автобус, който взимаше МОМЧЕТО всяка сутрин и го връщаше в ранния следобед. Но през тази последна седмица автобусът със святкащите очи и натоварен със викащи деца, не се бе появил. МОМЧЕТО непрекъснато бе вкъщи. Обикновено стоеше в стобора и правеше разни неща с МЪЖА . Може би днес жълтият автобус отново бе дошъл. Куджо щеше да разбере. Беше забравил вече за дупката и за лошия вкус на крилото на прилепа. Сега муцуната почти не го болеше.

Куджо лесно си проправи път с гърди през избуялата трева на северната поляна, като от време на време подплашваше по някоя птица, без да си дава труд да я преследва. Беше приключил с преследванията за деня и тялото му още помнеше това, макар и мозъкът му да бе забравил вече. Той бе Сан Бернар в разцвета на силите си, петгодишен и тежеше почти сто килограма. А в утрото на 16-ти юни 1980-та година той вече бе заразен с бяс.

Седем дни по-късно на около петдесет километра от фермата „Севън Оукс“ в Касъл Рок двама мъже се срещнаха в един ресторант в центъра на Портланд, наречен „Жълтата подводница“. „Подводница“-та предлагаше голям избор от гигантски сандвичи с кюфте, пици и пълнени патладжани. В дъното имаше машина за сокове. Над тезгяха се мъдреше надпис, който съобщаваше, че ако можете да изядете два специалитета „Жълтоподвижен кошмар“, заведението черпи; отдолу в скоби и с едри букви бе добавено: Ако повърнете, плащате вие!

Обикновено Вик Трентън много обичаше огромните кюфтета, които приготвяха в „Жълтата подводница“, но за този ден имаше усещането, че не може да хапне нищо от днешното меню, без да получи киселини.

— Изглежда, че ще загубим играта, а? — рече Вик на другия мъж, който се бе загледал в порция датска шунка, но без особен ентусиазъм.

Другият мъж се казваше Роджър Брейкстоун, а когато той гледаше храна, това означаваше, че със сигурност ще се случи някакъв катаклизъм. Роджър тежеше около сто и четиридесет килограма и когато сядаше, бедрата му изобщо не образуваха прав ъгъл с прасците. Веднъж в леглото, в изблик на палаво настроение Дона каза на Вик, че скутът на Роджър е бил отнесен от шрапнел във Виетнам.

— Работата изглежда адски шибана — призна Роджър. — Толкова шибана, че направо да не повярваш, Виктор, Приятелю.

— Наистина ли мислиш, че това пътуване може да оправи нещо?

— Навярно не — рече Роджър, — но със сигурност ще загубим парите на „Шарп“, ако не заминем. Може и да спасим нещо; да възвърнем позициите си.

Роджър отхапа от сандвича си.

— Ако затворим за десет дни, ще загубим много.

— Мислиш ли, че сега не губим?

— Естествено, че губим, но трябва да пуснем клиповете с рекламата за онези литератори от Кенибънк Бийч…

— Лиза ще се оправи с тях.

— Не съм много убеден, че Лиза може да се оправи дори със собствения си интимен живот, да не говорим за литератори — рече Вик. — Но и да можеше , сериите „Боровинки по Ваш избор“ са все още на върха… ами Каско Банк и Обединение… Пък и ти трябва де се срещнеш с главатаря на Посредническата асоциация за недвижими имоти в Мейн.

— Тцъ, ти трябва да се срещнеш.

— Мама му стара, прав си — каза Вик. — Винаги се сривам, щом се сетя за онези червени гащи и бели обувки. Все ми се иска да надникна в шкафа и да намеря на човека една дъска за рязане на сандвичи.

— Няма значение и ти знаеш, че е така. Никой не дава и една десета от това, което ни дава „Шарп“. Какво да ти кажа още. Известно ти е, че Шарп и момчето ще искат да говорят и с двама ни. Да ти запазя ли място в самолета или не?

Мисълта да прекара десет дни — пет в Бостън и пет в Ню Йорк, накара Вик да се облее в студена пот. Той и Роджър работиха навремето за агенция „Елипсън“ в Ню Йорк цели шест години. Сега Вик имаше дом в Касъл Рок. Роджър и Алти Брейкстоун — живееха в съседния Бриджтън на около двадесет и два километра.

За Вик това бе период, за който изобщо не искаше да си спомня. Чувстваше, че не бе живял пълноценно и изобщо не бе разбрал какво значи да живееш, докато той и Дона не се преместиха в Мейн. Сега отново изпита болезненото усещане, че Ню Йорк просто е чакал през последните три години само за да забие ноктите си в него. Струваше му се, че я самолетът ще излезе от пистата при приземяване и силнозапалимото гориво на реактивните двигатели ще лумне в пламъци, я ще стане катастрофа на Трибъроу Бридж, или пък таксито им ще се блъсне в някой дълъг автобус и ще стане кървава касапница. Я някой военен ще вземе да стреля с автомата си, вместо само да го размаха нехайно, или пък някъде ще избухне газопровод, някой от капаците ще отхвръкне във въздуха подобно на петдесеткилограмово фризби и в миг ще му отсече главата. Просто чувстваше нещо. Върнеше ли се в Ню Йорк, големият град щеше да го убие.