Стивън Кинг: Куджо

— Сан… пенаре! — извика Тад и отново се затича към Куджо, който сега бе клекнал пред тъмния вход на стобора, подобно на малка планина. — Куджо! Куууджо!

Дона, застанала до Вик, отново се притесни.

— О, Вик! Мислиш ли, че…

Но Тад вече бе заедно с Куджо, като първо буйно го прегърна, а после се вгледа отблизо в муцуната му. Както бе седнал Куджо, тупайки с опашка по чакълестата настилка и с изплезен розов език, Тад можеше да надникне в очите му само, ако се надигнеше на пръсти.

— Мисля, че се оправят добре — рече Вик.

В този миг Тад пъхна ръчичката си в устата на Куджо и надникна в гърлото му, сякаш бе най-малкият зъболекар в света. Това отново накара Вик да изтръпне, но точно тогава Тад се затича към тях.

— Кученцето има зъби — каза той на Вик.

— Да — отвърна Вик. — Много зъби.

Той се обърна към момчето на Кембър с намерение да го пита откъде му бе хрумнало такова име, но в този момент Джо Кембър излезе от стобора, бършейки ръцете си в парче кълчища, за да не изцапа Вик при здрависването.

Вик бе приятно изненадан от това, че Кембър знаеше точно какво трябва да се направи. Той внимателно се заслуша в стържещия звук, когато двамата с Вик подкараха колата към къщата в подножието на хълма, а после се върнаха обратно.

— Лагерът се е износил — рече Кембър делово. — Имали сте късмет, че не ви е оставил някъде по пътя.

— Може те ли да го оправите? — попита Вик.

— О, да. Ще го оправя още сега, стига да имате време да почакате два-три часа.

— Ами, добре — рече Вик, поглеждайки към Тад и кучето. Тад беше взел бейзболната топка на сина на Кембър, хвърляше я надалеч (което все пак не беше много далече), Санбернарът на Кембърови послушно я улавяше и я донасяше обратно на Тад. Топката определено бе цялата олигавена.

— Кучето ви чудесно играе със сина ми.

— Куджо обича децата — съгласи се Кембър. — Ще вкарате ли колата в стобора, мистър Трентън?

„Сега чичо доктор ще те прегледа“, помисли си весело Вик и вкара ягуара в стобора. Оказа се, че цялата работа отне само час и половина и цената на Кембър бе смайващо ниска.

А Тад тичаше през онзи хладен и облачен следобед като непрекъснато викаше:

— Куджо!… Куууджо!… Туук, Кууууджо!

Малко преди да си тръгнат, момчето на Кембър (всъщност то се казваше Брет) вдигна Тад и го сложи да седне върху гърба на Куджо, придържайки го през кръста, докато кучето послушно и тържествено премина два пъти по чакълестата пътека от единия край до другия. Като минаваше покрай Вик, то вдигна поглед и Вик бе готов да се закълне, че Куджо се усмихваше.

Само три дни след кресливия разговор между Джордж Миара и леля Еви Чалмърс едно момиченце точно на годините на Тад стана от масата като закусваше (споменатата маса се намираше в малката кухненска ниша на една спретната, малка къща в Айова Сити, щат Айова) и съобщи:

— О, мамо, никак не ми е добре. Чувствам, че ще повърна!

Майка й я погледна без особена изненада. Два дни преди това братът на Марси бе върнат от училище със страхотна стомашно-чревна инфекция. Брок беше вече добре, но прекара ужасно цяло едно денонощие, изхвърляйки неудържимо екскременти както отгоре така и отдолу.

— Сигурна ли си миличка? — попита майката дъщеря си.

— О, аз…

Марси високо изстена и се впусна по стълбите към коридора на долния етаж, притиснала с ръце корема си. Майка й я последва, видя куката за закопчаване на обувки, окачена в банята, и си помисли: „Ох, боже мой, пак се започва. Но чудо ще стане, ако този път не се справя.“

Тя чу звуците на повръщане и влезе в тоалетната, прехвърляйки в ума си всички подробности: бистри течности, на легло, гърнето, няколко книги; Брок можеше да качи портативния телевизор в стаята й, щом се върнеше от училище и…

Майката погледна и тези мисли бяха издухани от главата й като от ураганен вятър.

Тоалетната чиния, където четиригодишната й дъщеря повръщаше, бе пълна с кръв. Кръв имаше и по порцелана и по плочките.

— О, мамо, не ми е добре…

Дъщеря й се обърна… дъщеря й се обърна… обърна се, а устата й бе цялата в кръв. Кръв имаше и по брадичката й и капеше по синята й моряшка рокличка. Кръв! О, мили боже, мили Исусе, Йосифе и пресвета Дево! Толкова много кръв !

— Мамо…

Марси отново повърна — огромна кървава маса се изтръгна от устата й и се разплиска навсякъде като някакъв зловещ дъжд. Тогава майката вдигна детето си на ръце и се втурна към телефона в кухнята, за да повика бърза помощ.