Стивън Кинг: Куджо

Но пък я биваше да предсказва времето. По всеобщо съгласие сред възрастните хора, които се интересуваха от такива неща, леля Еви никога не грешеше за три неща: през коя седмица на лятото да се окоси тревата, дали ще бъде добра или лоша реколтата от боровинки и какво ще е времето.

Един ден, рано през този юни, Евелин се дотътри до пощенската кутия в края на пътеката с димяща цигара и облегната на бастунчето, дадено й от в. „Бостън Поуст“ („което ще отиде у Вин Марчънт, щом дъртата кресливка хвърли топа и най-после ще се отървем от тебе, Еви“, мислеше си Джордж Миара.). Тя изрева някакъв поздрав към Джордж (очевидно собствената й глухота я бе убедила, че в знак на съчувствие към нея целият свят бе също оглушал) и завика, че това лято щяло да бъде най-горещото от тридесет години насам.

— Горещо в началото, горещо и в края! Горещо и по средата! — дереше се леля Еви, огласяйки пладнешкия покой на града и напъвайки меховете на дробовете си.

— Така ли? — попита Джордж.

— Какво?

— Така ли , рекох! — изкрещя Джордж.

Това беше още една забележителна черта у леля Еви: караше те да викаш заедно с нея. Човек можеше да си спука някой кръвоносен съд.

— Да ми умре конят, ако не е тъй! — изрева леля Еви, а пепелта от цигарата й падна върху ръкава на униформената риза на Джордж, който току-що я бе взел от химическо чистене и я бе облякъл нова-новеничка. Той бръсна пепелта с примирение. Леля Еви се наведе към прозореца на колата, за да може по-добре да вика в ухото му. Дъхът й миришеше на кисели краставички. — Полските мишки избягаха от коренищата! Томи Нийдо видял как елените остъргват кадифения слой от рогата си при Мусънтик Понд и как там се появила първата червеношийка. Когато се стопи снегът под него имаше трева! Зелена трева, Миара!

— Така ли, Еви? — рече Джордж, защото все пак трябваше да каже нещо. Започваше да го боли главата.

— Какво?

— Така ли, лельо Еви?! — изкрещя Джордж Миара и от устата му излетяха пръски слюнка.

— Ами да ! — изрева доволно в отговор леля Еви. — Късно снощи видях една огромна светкавица! Лош знак, Миара! Ранната жега е лош знак! Тази година може и да умрат хора от жегата. Тежки горещини настават!

— Трябва да тръгвам, лельо Еви! — извика Джордж. — Имам специална доставка за Стринджър Болийо!

Леля Еви Чалмърс отметна глава към пролетното небе и се закикоти. Киска се така известно време, като едва не се задави, и поръси предницата на халата си с още пепел. Тя изплю фаса, залепнал в края на устата й и той падна димящ на пътеката до обувката й, обувка черна като печка и стегната като корсет, предвидена да трае векове.

— Имаш специална доставка за Френчи Болийо ли?! Ами че той няма да може да прочете своето собствено име върху върху надгробната си плоча!

— Трябва да вървя, лельо Еви — рече припряно Джордж и включи на скорост.

— Френчи Болийо е най-големият глупак по рождение, когото господ някога е създал ! — изрева леля Еви, но вече към прашната диря, оставена от колата на Джордж, който бе успял навреме да избяга.

Евелин стоя до пощенската си кутия цяла минута, загледана след отдалечаващата се кола. За нея нямаше писма. Те бяха голяма рядкост. Повечето от хората, които познаваше и които можеха да й пишат, бяха вече покойници. Тя предчувстваше, че скоро ще дойде и нейният ред. Настъпващото лято вещаеше злини и я плашеше. Леля Еви спокойно можеше да говори за мишките, избягали от коренищата и за ярката, знойна светкавица върху пролетното небе, ала не смееше да говори за жаравата, която усещаше някъде при хоризонта, сякаш някакъв мършав и все пак могъщ звяр бе клекнал там с проскубаната си козина и горящи, червени очи. Не смееше да говори и за сънищата си — жарки, без сянка и стръвни; не смееше да каже и за утрините, когато сълзите без причина пълнеха очите й — сълзи, които не облекчаваха, а само пареха клепачите като някакво ненормално августовско потене. Дори във вятъра, който не идваше, тя усещаше някакво диво безумие.

— Джордж Миара, ти си един стар пръдльо — рече леля Еви, провлачвайки последната дума, което й придаде едновременно драматично и абсурдно звучене.

Тя се запъти обратно към къщата, облегната на бастуна си, подарен й от редакцията на вестник „Бостън Поуст“ на тържество, организирано от градския съвет за единствената й заслуга, че успешно е доживяла дълбоки старини. „Нищо чудно, че вестникът фалира“, помисли си леля Еви. После се спря, така както бе сгърбена, и погледна към небето, което бе все още пролетно-чисто и в меки багри. О, но тя усещаше, че то приближава. Нещо знойно и зло.