Стивън Кинг: Куджо

Светлината угасна.

— Лека нощ, Тад.

Гласът на майка му достигна до него мек и нежен, а в съзнанието си Тад закрещя: „Пази се мамо! Те изяждат жените! Във всички филми хващат жените, отвличат ги и ги изяждат! О, моля те, моля те, моля те…“

Ала майка му и баща му вече ги нямаше.

И така, Тад Трентън, четиригодишен, лежеше в своето легло — стомахът му бе свит на кълбо, а мускулите му — стегнати като пружини. Завивката бе дръпната до брадичката му и с едната си ръка притискаше плюшеното мече към гърдите си. Върху стената се виждаше Люк Звездоходецът, на другата имаше плакат, показващ голяма, весело усмихната катерица, клекнала върху някаква сокоизстисквачка. „Ако животът ви поднесе лимони, направете си лимонада!“ , казваше нахално ухилената катерица. На третата стена беше целият пъстър свят от Сезам Стрийт: Биг Бърд, Ърни, Оскар, Гроувър. Добри тотеми, добра магия. Обаче вятърът отвън… майчице! Как само пищеше над покривите и се втурваше надолу в черните тръби! Тад нямаше да може да заспи тази нощ… малко по малко кълбото в стомаха му се разплете, пружинките в мускулите му се отпуснаха. Започна да се унася…

И тогава един друг писукащ звук, не този на вятъра отвън, го стресна и го накара отново широко да отвори очи.

Бяха пантите на вратата на килера.

Скррръц… тънък, скрибуцащ звук, толкова тих, че навярно само кучетата и будните малки момченца биха могли да го чуят. Вратата се отваряше бавно и сигурно — мъртвешка паст, откриваща черната си бездна сантиметър по сантиметър, стъпка по стъпка.

И в тази черна бездна беше чудовището. Бе клекнало на същото място, както преди. То се ухили на Тад, а мускулите му се извисяваха над криво забучената му глава. В жълтите му очи светеше безсмислено, кухо коварство. „Нали ти казах, че ще си отидат, Тад?, шепнеше звярът. Накрая те винаги си отиват и тогава се връщам аз. Харесва ми да се връщам. Харесвам и тебе, Тад. Сега вече ще се връщам всяка нощ… и всяка нощ ще се приближавам по мъничко до твоето легло… още малко… и още… докато една нощ, преди да успееш да ги повикаш с писъците си, ти ще чуеш ръмжене, ще усетиш как някой ръмжи точно до тебе. Това ще бъда аз, Тад и ще скоча върху тебе. А после ще те изям и ти ще бъдеш в мене.“

Втрещен и ужасен, Тад гледаше чудовището, изпаднал в някакво тъпоумно вцепенение. Имаше нещо в него… което му бе почти близко. Нещо, което той сякаш познаваше. Това бе най-страшното — че нещо в него му бе почти познато. Защото… „Защото аз съм луд, Тад. Аз съм тук и съм бил тук през цялото време. Казвах се Франк Дод някога и убивах жени. А може и да съм ги изяждал. Тук бях през всичките тези години и следях всичко с ухо прилепено към земята. Аз съм чудовището, Тад. Старото, познато чудовище и скоро ще те имам. Усещаш ли как идвам към тебе все по-близо… и по-близо…“

Навярно онова нещо, там в килера, говореше със собствения си, съскащ глас или пък с гласа на вятъра. И така да беше, а и да не беше, нямаше значение. Тад чуваше думите му, ужасен и неподвижен — сякаш бе хипнотизиран: на границата на припадъка и все пак напълно буден. Гледаше зъбещото се в тъмнината лице, което му бе почти познато. Тази нощ нямаше да заспи повече. Може би никога вече нямаше да може да спи.

Ала по-късно, по някое време между дванадесет и един часа, вероятно защото бе малък, Тад пак се унесе. Отначало сънят му бе неспокоен, изпълнен с космати, плещести чудовища, които с блеснали зъби го преследваха, докато накрая малкият потъна в дълбок и безпаметен сън.

Вятърът надълго и нашироко си говореше с черните тръби на комините, високо в небето се издигаше тънкият сърп на бялата, пролетна луна. Далече, далече сред някакво пусто поле в нощта или в боровата гора накрай града диво залая куче. После всичко утихна.

А в килера на Тад Трентън нещо непрестанно бдеше.

— Ти ли си преместил одеялата? — попита Дона мъжа си на следната утрин.

Тя стоеше до печката и пържеше бекон. Тад бе в другата стая и гледаше предаването за новите животни в Зоопарка, похапвайки пръчици „Туинкъл“ от купата си. Пръчиците „Туинкъл“ бяха от серията тестени изделия на „Шарп“, а Трентънови получаваха всички тестени изделия на „Шарп“ безплатно.

— Ъъъ? — Измънка Вик въпросително.

Беше се зачел в спортните вести. Той бе пришълец в Ню Йорк и не успяваше да се запали по отбора на „Ред Сокс“. Но нямаше как да не изпита макар и болезнено удоволствие от факта, че играчите на „Метс“ се готвеха за още една блестяща победа.