Стивън Кинг - Куджо

Тад чу доволно ръмжене, усети сладникав дъх, ухаещ на гнило месо и покри очите си с ръце. Пое дълбоко въздух и изпищя.

В другата стая се чу приглушен вик — баща му… и един друг вик на уплаха: „Какво беше това?“ в същата стая. Беше майка му.

Чу се шум от тичащи стъпки. Когато родителите му влязоха, Тад плахо погледна през пръстите си и го видя в килера как се озъбва със зловещата увереност, че майка му и баща му можеха и да дойдат, но те със сигурност щяха да си отидат и тогава…

Стаята се обля в светлина. Вик и Дона се приближиха до леглото му и се спогледаха тревожно като видяха тебеширенобялото му лице и втрещени очи. Тогава майка му каза… не, тросна се:

— Нали ти казах, че три сандвича ще са му много, Вик?!

А после татко му седна на леглото, прегърна го през гърба и го попита какво му е.

Тад отново се престраши да погледне към раззиналата паст на килера. Чудовището го нямаше. Вместо някакъв си там свиреп звяр, той видя само двете неравни купчини одеяла и зимни нощници и пижами, които Дона още не бе успяла да прибере в килера на третия етаж. Те бяха струпани върху столчето, на което Тад се качваше, за да стигне най-горния рафт на килера. Вместо грозната, триъгълна глава, забучена накриво върху врата и хищния, изпиващ поглед, малкият видя плюшеното си мече, разположено върху по-високата купчина. Вместо горящите, кехлибарени дупки го гледаха лъскавите, кафяви, стъклени очички, с които Мечо наблюдаваше света.

— Какво има, Тадър? — попита отново баща му.

— Има чудовище! — изплака Тад. — В килера! — извика той и избухна в сълзи.

Майка му седна до него; взеха го между тях, галеха го и го успокояваха с каквото могат. Последва обичайният родителски ритуал: казаха му, че няма чудовища, и че просто е сънувал лош сън. Майка му обясни как сенките понякога заприличвали на ужасните работи, които показвали по телевизията и в детските списания, а татко му каза, че всичко е наред, окей, и че в къщата няма нищо, което би могло да му причини зло. Тад кимна и се съгласи, че е така, макар да знаеше, че не е.

Баща му му обясни как в тъмното двете купчини одеяла са изглеждали като огромни плещи, а мечето — като кривната глава. Светлината от тоалетната се била отразила в очите на играчката и те заприличали на очите на истинско животно.

— Виж сега, Тадър — рече баща му. — Наблюдавай много внимателно.

Тад го наблюдаваше.

Баща му взе двете купчини одеяла и ги бутна назад в килера. Малкият чу как закачалките леко издрънчаха, разказвайки за татко му на техния си, закачалчески език. Стана му смешно и се засмя. Майка му видя усмивката му и също се усмихна с облекчение.

Баща му излезе от килера, взе мечето и го сложи в ръцете му.

— А най-вече — каза той с патос, като се поклони и накара Тад и мама да се разсмеят, — изплашило те е „столцето“.

Татко му плътно затвори вратата на килера и сложи стола отпред. Все още се усмихваше, когато дойде до леглото на Тад, ала погледът му бе сериозен.

— Добре ли си, Тад?

— Да — отвърна малкият и после се насили да каже: — Но то беше там, татко. Видях го. Наистина!

— Въображението ти е видяло нещо, Тад — каза баща му и го погали по косата с едрата си, топла длан. — Но всъщност ти не си видял истинско чудовище в килера. Няма чудовища, Тад. Има ги само в приказките и в твоето въображение.

Тад погледна първо майка си, после баща си и отново майка си. Обичаше широките им, добри лица.

— Наистина ли?

— Наистина — отвърна майка му. — А сега искам моето голямо момче да отиде да се изпишка.

— Ходих. Затова се събудих.

— Ами хайде — рече тя, защото родителите никога не вярваха — убеди ме, че си прав.

И тъй, той отиде в тоалетната, а тя го наблюдаваше как пусна четири капки. После майка му се усмихна и каза:

— Виждаш ли? Значи все пак е трябвало да се изпишкаш.

Примирен, Тад кимна. Върна се в леглото. Завиха го хубаво с одеялото. Целунаха го. Ала когато застанаха до вратата, страхът отново го обви като някаква студена и влажна пелена. Като парче месо, от което лъхаше на безнадеждна смърт. „О, моля ви“ помисли си той. Но нищо повече, а само това: „О, моля ви, моля ви, моля ви!“

Навярно баща му долови неговата мисъл, защото се обърна с ръка на електрическия ключ и повтори:

— Няма чудовища, Тад.

— Да, татко — отвърна Тад, тъй като в този миг очите на Вик бяха далечни и забулени и той сякаш имаше нужда да бъде убеден. — Няма чудовища.

„Освен това, което е в килера на стаята ми!“