Стивън Кинг: Куджо

— Одеялата в килера на Тад. Пак бяха на стола. А и той също бе на старото си място. Вратата пак беше отворена. — Дона донесе на масата все още цвъртящия бекон, а мазнината капеше върху книжната салфетка. — Ти ли си ги поставил обратно върху стола?

— Откъде накъде?! — отвърна Вик, обръщайки страницата. — Там така смърди на нафталин!

— Странно. Тогава Тад трябва да ги е преместил.

Вик бутна вестника встрани и погледна жена си.

— За какво говориш, Дона?

— Помниш ли кошмара от снощи…

— Как няма да го помня?! Помислих си, че малкият умира или че е получил гърч… знам ли?

Дона кимна.

— Тад мислеше, че одеялата са нещо като…

Тя не довърши и сви рамене.

— Някакъв таласъм — рече Вик и се ухили.

— Май че да. Ти му даде мечето и сложи одеялата навътре в килера. Но днес, когато влязох да оправя леглото му, те пак бяха върху стола. — Дона се засмя. — Надникнах вътре и за момент ми се стори…

— Ето значи откъде на Тад му се виждат такива неща — каза Вик и отново взе вестника. — Имаш да вземаш, че е от трите сандвича — додаде той закачливо.

По-късно, когато Вик излетя навън, забързан за работата си, Дона попита Тад защо е поставил одеялата пак върху стола, след като така са го уплашили през нощта.

Тад погледна нагоре към нея и иначе веселото му и живо лице сега изведнъж се състари — стана бледо и замислено. Книжката му за оцветяване „Звездни войни“ лежеше отворена пред него. Той тъкмо работеше върху картината с междузвездната кръчма, стиснал зелената си боичка, за да оцвети Лакомчо.

— Не съм аз.

— Но Тад, ако не си ти, татко ти не е и аз не съм…

— Чудовището ги е преместило — рече Тад. — Чудовището в килера ми.

И той отново се наведе над картината. Дона стоеше до него и го гледаше, разтревожена и леко уплашена. Тад беше умно момче и може би твърде впечатлително. Това не бе много радостно. Трябваше да поговори с Вик тази вечер. И то сериозно.

— Спомни си какво каза баща ти, Тад — рече Дона. — Такива неща като чудовища няма.

— Поне не и през деня — отвърна й той и се усмихна така открито и лъчезарно, че Дона за миг забрави страха си. Тя разроши косата му и го целуна по бузата.

Дона възнамеряваше да говори с Вик, ала докато Тад беше в детската градина, дойде Стийв Кемп и тя забрави. Същата нощ малкият отново нададе писък. Пищеше, че то е в килера му. Чудовището… чудовището!

Вратата на килера бе отворена, одеялата бяха върху стола. Този път Вик ги отнесе на третия етаж и ги пъхна в килера там.

— Заключих го, Тадър — рече Вик и целуна сина си. — Сега всичко е наред. Заспивай и приятни сънища.

Но Тад дълго не можа да заспи. А преди да заспи, вратата на килера се отключи сама като щракна тихо и коварно и мъртвешката паст отново зейна, разкривайки черния си мрак — черния мрак, където нещо космато и с остри зъби и нокти чакаше. Нещо, което миришеше на престояла кръв и зла прокоба.

„Здравей Тад“ , прошепна то със зловонния си дъх, а бялото и тънко острие на луната надникна в прозореца на Тад, сякаш беше окото на мъртвец.

Най-възрастната старица в Касъл Рок, все още жива през тази късна пролет, бе Евелин Чалмърс, известна сред най-старите жители на Касъл Рок като леля Еви, а на Джордж Миара известна като „дъртата кресливка“. Той носеше пощата й (състояща се главно от каталози, талони от „Рийдърс Дайджест“ и брошури с молитви на Вечния Христос) и слушаше безкрайните й монолози.

„Единственото, за което я бива дъртата кресливка, е да предсказва времето“, казваше понякога Джордж, когато сядаше на чашка с приятели в „Мелоу Тайгър“. Името беше глупаво за кръчма, но тъй като бе единствената в Касъл Рок, нямаше как, мъжете я посещаваха.

Всички се съгласяваха с Джордж. Като най-старата жителка на Касъл Рок, през последните две години леля Еви вечно ходеше с бастун, щом като старият Арнълд Хийбърт, който бе на сто и една години и страдаше от такова старческо оглупяване, че да говориш с него се равняваше на интелектуалното предизвикателство да говориш с празна тенекия, падна в задния двор на старческия дом „Касъл Ейкърс“ и си счупи врата точно двадесет и пет минути след като за последен път си бе подмокрил гащите.

Леля Еви не бе и наполовина толкова оглупяла, колкото стария Арни Хийбърт, нито пък бе толкова стара. Но на деветдесет и три години, тя бе достатъчно възрастна, за да може да се излъже като Арни и да напусне собствения си дом, както обичаше да вика с все сила на мрачния и често налегнат от махмурлук Джордж Миара, когато последният й носеше пощата.