Стивън Кинг: Куджо

Куджо знаеше, че е твърде възрастен, за да гони зайци. Не че беше стар. Не. Не бе стар дори и за куче, ала на пет години той отдавна не беше малко пале, което бе готово да тича стремглаво през гората и поляните зад стобора и къщата само заради някоя пеперуда. Беше на пет години, ако беше човек, щеше тепърва да навлиза в средната възраст.

Но сега беше една красива, ранна утрин, на шестнадесети юни, когато по тревата все още блестеше роса. Горещините, които леля Еви бе предрекла на Джордж Миара, наистина бяха настъпили. Бяха най-големите горещини в началото на юни от години и в два часа на онзи следобед Куджо щеше да лежи в прашния двор отпред (или в стобора, ако МЪЖЪТ го пуснеше вътре, което той понякога правеше, щом биваше пийнал — а това се случваше често напоследък) и щеше да дъхти тежко под парещото слънце. Но това щеше да дойде по-късно.

А заекът — голям, кафяв и закръглен, нямаше ни най-малка представа, че Куджо е там, в края на нивата — километър и половина на север от къщата. Вятърът духаше в обратна посока, за да можеше Зайо Байо да усети нещо.

Куджо се запромъква към заека: повече за спорт, отколкото заради месото. Дългоушко щастливо дъвчеше новопокаралата детелина, която щеше да се опече и изсъхне под неумолимото слънце месец по-късно. Ако беше изминал по-малко разстояние и бе по-далеч от заека, когато последният го забеляза и хукна, Куджо щеше да го остави да избяга. Всъщност обаче той се приближи до него на около петнадесет метра и чак тогава заекът изправи глава и вирна уши. За секунда той не помръдна: сякаш се вкамени и се превърна в някаква заешка статуя със смешно изпъкнали очи — черни като бъзови зърна. После се стрелна напред.

Като лаеше свирепо, Куджо хукна подир него. Заекът беше твърде малък, а Куджо твърде голям, но възможността да го хване вля допълнителна енергия в нозете на кучето. То дойде толкова близо до дългоухия, че можеше едва ли не да го докосне с лапите си. Заекът направи ЗИГ. Кучето също, само че тромаво и тежко. Ноктите му се забиваха в черната пръст и отначало той изостана, ала после бързо навакса. Разлетяха се птици, подплашени от гръмогласния му, насечен лай; ако изобщо е възможно куче да се смее, то Куджо се хилеше в този момент. Заекът направи ЗАГ, след което се спусна напряко през ливадата. Куджо стремливо се втурна след него, подозирайки вече, че в това надбягване той ще е губещият.

Въпреки всичко обаче, даде си доста труд и отново настигна заека, когато той падна в някаква дупка върху неголемия склон. Дупката бе обрасла с буйна трева, ала Куджо не се поколеба. Той притисна светлокафявото си тяло към земята за миг, наподобявайки космата граната, и се изстреля напред към дупката, в която заседна като коркова тапа.

Джо Кембър бе собственик на фермата „Севън Оукс“ в края на шосе номер три от седемнадесет години, но нямаше и понятие за съществуването на тази дупка. Разбира се той щеше да я открие, ако фермерството бе главният му поминък. Обаче не беше. В големия, червен стобор нямаше добитък; той му служеше за гараж и авторемонтна работилница. Синът му, Брет, често скиташе из поляните и горичката зад къщата, но и той не бе забелязал дупката, макар че на няколко пъти кракът му едва не попадна в нея, при което сигурно би си счупил глезена. В ясни дни дупката можеше да мине за сянка, а в облачни, така както бе обрасла с трева, тя съвсем не се виждаше.

Джон Мусъм, предишният собственик на фермата, знаеше за дупката, но не бе счел за нужно да я спомене пред Джо Кембър, когато Джо купи мястото през 1963-та година. Мусъм би могъл да я спомене, за да предупреди Джо и жена му, Черити, когато през 1970-та година се роди синът им, но тогава вече старият Джон се бе споминал от рак.

И по-добре, че Брет не бе открил дупката. На света за едно малко момче няма нищо по-интересно от някоя дупка в земята, а тази водеше към малка варовита пещера. Най-голямата й дълбочина беше около шест метра и за едно дребно и гъвкаво момче би било напълно възможно да се провре като змиорка и да достигне дъното, а после да открие, че е невъзможно да излезе. Беше се случило вече на някои дребни животни в миналото. Варовиковата повърхност на дупката бе гладка и отлична за хлъзгане надолу, но трудна за изкачване. Ето защо дъното й бе осеяно с кости: на един мармот, на някакъв скункс, на няколко големи катерици и на няколко малки, както и на един котарак, чието име беше мистър Чистник. Той бе изчезнал от дома на Кембърови преди две години и те решиха, че котаракът или е прегазен от някоя кола, или просто е избягал. Но той бе тук, заедно с костите на полската мишка, след която бе хукнал.