Стивън Кинг - Куджо

Дона се обърна и видя срещу себе си неговото хилещо се, брадато лица. Висока метър и седемдесет и четири, тя бе сантиметър-два над Вик, когато носеше обувки с високи токове, ала Стийв бе почти метър и деветдесет.

— Не ме ли чу? Искам да се разкараш!

— Абе какво ти става? — попита Стийв. — В момента малкият сигурно ниже мъниста, или с малкия си лък и стрели се цели в ябълки, сложени върху главите на съветници… или там каквото се прави в такива детски лагери… а мъжлето яката се трепе в офиса. Сега е моментът за най-красивата hausfrau 10 10 Домакиня (нем.) — Б.пр. в Касъл Рок и местния поет, а също и тенис-атлет, за забият камбаната на сексуалната оргия в съвършена хармония.

— Видях, че си паркирал в алеята отпред — каза Дона. — Защо просто не сложиш един голям надпис отстрани на микробуса си: „АЗ ЧУКАМ ДОНА ТРЕНТЪН“ или нещо също толкова остроумно?

— Имам всички причини на света, за да паркирам отпред — рече Стийв, все още ухилен. — В багажника съм сложил една тоалетна масичка. Боята й е напълно смъкната, както бих искал да са дрехите ти в момента, скъпа моя.

— Остави я на терасата. Аз ще се погрижа за нея. Докато ти свършиш с това, аз ще ти напиша чека.

Усмивката на Стийв поугасна. За първи път, откакто бе влязла, повърхностния слой от чара му се бе пропукал леко и тя видя човека под него. А този човек никак не й хареса. Той я слиса, когато Дона изведнъж си помисли за това, че е свързана с него. Тя бе мамила Вик, за да не си легне зад гърба му със Стийв Кемп. Искаше й се чувствата й в момента да бяха така прости както, когато човек преоткрива себе си след тежък пристъп на коварна треска. Или пък да можеше да се преоткрие като партньорка на Вик. Защото когато паднеше лустрото, простата истина бе, че Стийв Кемп — успяващ поет, пътуващ реставратор и декоратор на мебели, майстор на столове от тръстика, доста посредствен играч на тенис и отличен любовник за следобеда — беше лайно.

— Не се занасяй — рече той.

— Да, де! Коя ли ще откаже на красивия, чувствителен Стийвън Кемп?! — рече Дона. — Трябва да е някаква шега. Само че аз не се шегувам. И тъй, това, което трябва да направиш, ти красиви и чувствителен Стийвън Кемп, е да оставиш масичката на терасата, да си вземеш чека и да се изпариш.

— Не ми говори така, Дона.

Ръката му посегна към гърдите й и силно я стисна. Заболя я, обхвана я страх, а също и яд. (Но нали през цялото време се бе страхувала? Та това всъщност бе част от онази гадна, жалка и мръснишка възбуда!)

Дона отблъсна ръката му.

— Не ми лази по нервите, Дона! — рече Стийв, ала вече не се усмихваше. — Дяволски горещо е.

— Аз?! На твоите нерви?! Ами ти беше тук, когато влязох!

Това, че се страхуваше от него, я ядоса най-много. Той имаше голяма, черна брада, която покриваше лицето му чак до скулите. Изведнъж й мина през ума, че макар и да бе виждала пениса му отблизо и да го бе поемала в устата си, тя никога не успя да забележи какво всъщност е лицето му.

— К’во искаш да кажеш? Значи засърбяло те е, начесала си се и хайде сега, отивай си. Така ли? Хич не ти пука как се чувствам!

— Дишаш в лицето ми — рече Дона и го блъсна, за да сложи млякото в хладилника.

Този път обаче Стийв не го очакваше. Ударът й го свари неподготвен и той фактически залитна назад. Изведнъж челото му се сбърчи и над скулите му избиха тъмночервени петна. Дона го бе виждала така понякога на тенискорта зад сградата на Бриджтънската академия, когато бе отбелязал лесна точка. Беше го гледала да играе няколко пъти — включително два сета, през които Стийв с лекота направи на пух и прах нейния пъхтящ и тромав съпруг — а като го видя в стихията му, Дона с безпокойство започна да мисли каква ли беля си е взела на главата с него. Той бе публикувал стиховете си в петнадесетина малки списания, както и една своя книга „В преследване на залеза“. Книгата бе отпечатана от малък печатарски екип в Батън Руж, известни под името Печатницата над гаража. Стийв бе завършил Дру в Ню Джърси; имаше свое категорично мнение за съвременните изкуства, за предстоящия референдум в Мейн относно ядреното производство, за филмите на Анди Уорхол, и приемаше всеки фал така, както Тад приемаше думите на майка си и баща си, че е време за сън.

Стийв се спусна след Дона, като я сграбчи за раменете и я извърна към себе си. Пликът с прясното мляко падна, разплисквайки се по пода.

— Ето, виж какво направи — рече Дона. — Голям барутлия си.

— Слушай, на мен тия не ми минават. Ти какво…