Стивън Кинг - Кристин

— Само един човек ще ти свърши работа. Казва се Джони Помбертън и живее на „Ридж Роуд“. Разполага с повече употребявани коли от когото и да е в околността.

— Благодаря ти, Брад.

— Как е Арни?

— Сигурно е добре. Напоследък почти не се виждаме.

— Странно момче е той, Денис. Когато за пръв път го видях, си казах, че няма да издържи цяло лято в бригадата. Но той е адски упорит.

— Вярно е. Дори повече, отколкото предполагаш.

— Поздрави го от мен, когато го видиш.

— Непременно. А ти се пази, Брад.

— Професията ми го изисква, Дени. Заповядай някоя вечер да изпием по една-две бири.

— Дадено. Лека нощ.

— Лека нощ.

Затворих телефона и се поколебах преди да набера втория номер. Казах си, че трябва да го направя, защото този разговор ще ми помогне да приключа цялата глупава, тъжна история. Набрах по памет номера на семейство Кънингам — щях да затворя, ако чуех гласа на Арни. Имах късмет — обади се баща му.

— Ало, кой е? — Говореше бавно и някак си завалено. — Майкъл, обажда се Денис.

— Хей, здрасти!

По гласа му познах, че искрено се радва да ме чуе.

— Арни вкъщи ли е?

— Да. Прибра се и се качи направо в стаята си. Изглеждаше вбесен, но напоследък често му се случва. Да го повикам ли?

— Не, и без това исках да разговарям точно с теб. Ще ми направиш ли една услуга?

— Разбира се, с най-голямо удоволствие!

Изведнъж разбрах, защо говори завалено — беше полупиян.

— С Реджина сме ти толкова задължени задето убеди Арни да промени решението си относно колежа…

— Майкъл, повярвай, че нямам никакви заслуги.

— Така или иначе, чудото се случи — този месец той подаде молби в три университета. Реджина те смята за Господ. Между нас казано, тя се срамува, че се нахвърли върху теб, когато Арни за пръв път докара тук колата. Но нали си я знаеш — никога няма да ти се извини.

Естествено! Питах се обаче как би реагирала, ако разбере, че Арни — или демонът, вселил се в тялото му — се интересува от колежа колкото свиня от държавни бонове, че синът й просто преследва едно момиче. Цялата история ми се струваше ужасно перверзна — Льобей, Лий и Кристин, впримчени в отвратителен любовен триъгълник.

— Майкъл, искам да ми телефонираш, ако Арни реши да замине някъде. Особено през следващите два дни, или в края на седмицата. Можеш да се обадиш по всяко време на денонощието. Непременно трябва да разбера дали Арни заминава и то още преди да е тръгнал. Много е важно!

— Защо?

— Предпочитам да не навлизам в подробности. Прекалено е сложно и… може да ти прозвучи налудничаво.

Настъпи дълго мълчание. Накрая Майкъл прошепна:

— Нещо ми подсказва, че става дума за проклетата му кола.

Питах се дали само подозира, или знае нещо. Навярно вместо да замъгли съзнанието му, алкохолът изостряше сетивата му и го караше да се съмнява в Кристин. И до днес не съм сигурен какво е знаел. Струва ми се, че с изключение на Дарнъл, единствено той се досещаше за истината.

— Да.

— Знаех си — тъжно изрече той. — Знаех си. Какво става, Денис?

— Не мога да ти кажа нищо повече. Нали ще ми се обадиш, ако Арни реши да замине утре, или в други ден?

— Непременно.

— Благодаря.

Внезапно Майкъл промълви:

— Денис, мислиш ли, че синът ни ще се върне при нас? Казах си, че този плах, измъчен човек, заслужава да чуе истината.

— Не знам — отвърнах и прехапах долната си устна, за да не се разплача. — Струва ми се, че… нещата са отишли прекалено далеч.

— Но каква е причината? — изстена Майкъл. — Наркотици?

— Обещавам да ти кажа, когато му дойде времето. Извинявай, сега е невъзможно.

Разговорът с Джони Помбертън се оказа много по-лесен и изобщо не ме затрудни.

Той беше жизнен, бъбрив човек и страховете ми, че откаже да разговаря делово с хлапак като мен, се оказаха неснователни. Имах чувството, че би сключил сделка дори с дявола, който току-що е излязъл от пъкъла и все още вони на сяра, стига предложението да му се стори изгодно.

Непрекъснато повтаряше една и съща дума — „дадено“. Още не си обяснил какво искаш, а Джони Помбертън вече се съгласява с теб — това малко ме изнервяше. Бях съчинил правдоподобна история, но той дори не й обърна внимание, а назова цената, която се оказа доста приемлива.

— Предложението ви ме устройва — заявих аз.

— Дадено. Кога ще дойдеш?

— Какво ще кажете за девет и поло…

— Дадено. До утре.

— Още един въпрос, мистър Помбертън.

— Дадено. И ми викай Джони.

— Джони, питам се дали онова, което искам е снабдено с автоматични скорости?