Стивън Кинг - Кристин

Прихлупеното небе беше мръсносиво, метеоролозите предвещаваха нови снеговалежи следобед. Когато наближих гимназията, завих по алеята, водеща към паркинга за ученици и се устроих на предния ред. Знаех, че Арни винаги паркира в дъното. Трябваше да „хвърля стръвта“, но исках в този момент той да е по-далеч от Кристин. Когато бе вън от нея, влиянието на Льобей сякаш отслабваше.

Седях в колата, слушах радиото и се взирах във футболното игрище. Струваше ми се невероятно, че едно време с Арни сме си разменяли сандвичите на същите тези покрити със сняг скамейки. Още по-невероятно изглеждаше, че съм тичал и съм се въргалял по това игрище, „издокаран“ със защитна униформа, шлем и наколенки и наивно съм си въобразявал, че съм неуязвим… Дори безсмъртен.

Уви, вече не мислех така.

Пристигнаха нови коли, ученици излизаха от тях и се отправяха към гимназията, като оживено разговаряха и се смееха. Смъкнах се още по-ниско на седалката, защото не исках някой да ме познае. Училищният автобус спря наблизо и от него се изсипаха още младежи. Няколко посинели от студ момчета и момичета зъзнеха на мястото за пушене, където Бъди и Арни се бяха сбили през есента. Струваше ми се, че оттогава са изминали не месеци, а години.

Сърцето ми биеше до пръсване, бях напрегнат като струна. Дълбоко в душата си се надявах Арни да не се появи. В този миг Кристин се появи откъм „Скуул Стрийт“, зави по алеята и бавно се отправи към паркинга. От ауспуха й излизаха бели облачета дим. Арни беше зад волана, облечен в ученическата си куртка. Той дори не ме забеляза и спря на обичайното си място в дъното на паркинга.

Някакво предателско гласче ми прошепна: „Стой приведен и той дори няма да те забележи. Ще те отмине както всички останали“.

Не го послушах. Отворих вратата, измъкнах се с помощта на патериците и застанах върху утъпкания сняг.

Чувствах се като Фред Макмъри в онзи стар филм „Двойна застраховка“.

В гимназията удари първият звънец. Звукът бе приглушен от разстоянието: Арни закъсняваше, което никога не се бе случвало в миналото. Майка му обичаше да казва, че е „отвратително точен“. Може би Льобей е бил от хората, които редовно закъсняват…

Свел глава, той се отправи към училището, като се провираше между колите. Заобиколи някакъв автобус, за миг изчезна от погледа ми, после отново се появи. Вдигна поглед и ме видя.

Очите му се разшириха от изненада и той машинално понечи да изтича обратно към Кристин.

— Май си доста безпомощен, когато не си зад волана й? — присмехулно попитах аз.

Арни презрително ме изгледа и стисна устни, сякаш бе изял нещо вмирисано.

— Какво прави твоята путка, Денис?

Спомних си думите на Джордж Льобей, че брат му обичал да дразни хората и безпогрешно улучвал най-слабото им място.

Несигурно пристъпих към него, като се подпирах на патериците. Той не помръдна от мястото си, наблюдаваше ме и злобно се хилеше. Извиках:

— Сигурно ти е харесало, когато Репертън те наричаше „путколики“, та и до днес не можеш да забравиш тази дума.

Стори ми се, че нещо в очите му трепан, но той продължи да се усмихва и да ме фиксира с ледените си очи. Усетих, че се разтрепервам. Стана ми студено. Не бях сложил ръкавиците си и пръстите ми започнаха да се вкочанясват.

— Спомни си, че в прогимназията Томи Декинджър ти викаше „Уста с дъх на пръдня“.

Постепенно гласът ми се извиси, в него прозвучаха истерични нотки. Нямах намерение да се карам с Арни, но изведнъж се вбесих.

— Е, хубаво ли ти беше? А спомняш ли си как Лад Смайт те събори на улицата, а аз смъкнах шапката и му я натиках в гащите? Нима забрави годините, които прекарахме заедно, Арни? Льобей се появи наскоро, а аз съм бил до теб през целия ти живот.

Отново забелязах странния проблясък в очите му. Този път усмивката му помръкна, той се обърна и затърси с поглед Кристин, както се търси любим човек сред тълпата на перона, или на автогарата, както наркоманът жадно. се взира в своя „снабдител“.

Иронично подхвърлих:

— Не можеш без нея, а? Човече, здравата си хлътнал по шибаната кола.

— Не разбирам за какво говориш — дрезгаво изрече той. — Открадна момичето ми и това е факта — нищо не може да го промени. Мамил си ме зад гърба ми — и ти си лайнар като всички останали!

Впери поглед в мен, в широко отворените му очи се четеше мъка, но същевременно проблясваше гняв.

— Доверих ти се, а ти се оказа по-лош от Репертън и другите!

Пристъпи към мен и отчаяно изкрещя: