Стивън Кинг - Кристин

Той избухна в смях. Кикотеше се толкова гръмко, че отдръпнах слушалката от ухото си. Смехът му сам по себе си беше достатъчно красноречив отговор.

— Ама че си шегаджия! За какво са ти притрябвали автоматични скорости? Не можеш да управляваш с обикновени?

— Мога, нали на такава кола съм се учил да карам.

— Значи няма никакви проблеми, нали?

— Надявам се — отвърнах и се запитах как ще натискам съединителя с левия си крак. Тази вечер се бях движил повече и изпитвах адски болки. Надявах се Арни да изчака няколко дни преди да напусне града, но знаех, че надеждите ми са напразни. Сигурен бях, че ще замине утре, най-късно в други ден. Кракът ми трябва да издържи.

— Лека нощ, мистър Помбертън. Ще се видим утре.

— Дадено. Благодаря, че ми се обади, момче. Имам за теб истинска красавица, положително ще ти хареса. Ама ако не ми викаш Джони, ще вдигна двойно цената.

— Дадено — промълвих и затворих телефона. Смехът на Джони дълго ехтя в ушите ми.

„Истинска красавица, положително ще ти хареса.“ Ето че отново се говореше за кола като за жена. Това започваше да ми омръзва и… да ме плаши.

Дойде ред и на последното обаждане. В телефонния указател имаше четирима абонати с името Сайкс. При втория опит попаднах на този, който ми трябваше — самият Джими вдигна слушалката. Казах, че съм приятел на Арни Кънингам и младежът направо се разтопи от любезност. Знаех, че го харесва, защото Арни никога не го дразнеше и не го тормозеше както правеше Бъди Репертън. Попита ме как е той, а аз най-безсрамно излъгах, че е много добре.

— Божичко, радвам се! — възкликна Джими. — Бая се поизпече на бавен огън, а? Знаех си аз, че тези бомбички и цигари няма да доведат до нищо добро…

— Всъщност аз ти се обаждам заради него. Спомняш ли си деня, когато арестуваха Уил и запечатаха гаража?

— Разбира се. — Джими въздъхна. — А сега горкият Уил е мъртъв, а аз съм безработен. Мама настоява да изкарам професионално училище, но съм сигурен, че няма да се справя с уроците. Мисля да се хвана като разсилен. Чичо ми Фред е разсилен в колежа и ми съобщи, че имало свободно място, защото колегата му напуснал и…

Побързах да го прекъсна:

— Арни ми каза, че когато запечатали гаража, там останал цял комплект гаечни ключове. Пъхнал ги на горната полица, зад натрупаните гуми, за да не му ги вземе някой.

— Дали още са там? — попита Джими.

— Сигурно.

— Ама че номер, а?

— Само ти можеш да оцениш какво означава загубата им. Такъв комплект струва стотина долара.

— Леле мале! Обзалагам се, че вече не са там. Някое от ченгетата положително ги е прибрало.

— Арни предполага, че не са ги намерили. Но се страхува да отиде в гаража заради неприятностите с полицията.

Това беше чиста лъжа, но бях сигурен, че Джими ще се хване и надеждите ми се оправдаха. Въпреки това се почувствах като мерзавец, задето мамех един слабоумен младеж.

— По дяволите! Ще отида да ги потърся. Тъй вярно, сър. Това ще е първата ми работа утре сутринта. Все още имам ключове от гаража.

Въздъхнах с облекчение. Бях съчинил историята с изгубените гаечни ключове, за да се добера до ключовете от гаража.

— Работата е там, Джими, че сам трябва да ги потърся — искам да изненадам Арни. Освен това само аз знам къде ги е оставил. Можеш да тършуваш цял ден и да не ги откриеш.

— Прав сте. Уил все ми се караше. Казваше, че не бих открил собствения си задник, дори да го търся с две ръце и с фенерче.

— О, сигурно се е шегувал. Е, ще ми позволиш ли да потърся инструментите?

— Ами… добре.

— Утре ще мина покрай вас и ще взема ключовете от гаража. Ще ти ги върна веднага, щом открия комплекта.

— Ами… не знам. Уил казваше да не давам ключовете на никого…

— Да, бил е прав, но сега гаражът е празен, с изключение на купища боклуци. Скоро съветът ще го обяви за продан и ако тогава взема инструментите, това ще е равнозначно на кражба.

— Така ли? Е, предполагам, че никой няма да разбере, че съм ви ги дал, щом веднага ще ми ги върнете.

Сетне каза нещо, което ме трогна до сълзи:

— Те са единствения ми спомен от Уил.

— Обещавам да ти ги върна.

— Е, готов съм на всичко, щом е за Арни…

Преди да си легна, използвах телефона на долния етаж и проведох последния разговор за деня. Слушалката вдигна на Лий и сънливо промърмори нещо.

— Лий, събуди се. Всичко ще свърши скоро — ще ми помогнеш ли?

— Разбира се. Какво си намислил, Денис?

Подробно й обясних плана си, като смятах, че ще го разкритикува. Но когато свърших, тя само попита: