Стивън Кинг - Кристин

— Какво ще стане, ако не успеем?

— Ще ни погребат с почести. Искаш ли повече подробности?

— Не, спести ми ги.

— Не ми се искаше да те забърквам в това, но за да хванем Льобей стръвта трябва да е подходяща.

— Настоявам да участвам — заяви Лий. — Аз също съм замесена. Действително обичах Арни. А когато искрено обичаш някого… никога не се примиряваш, когато го загубиш. Как мислиш, Денис?

Спомних си за годините, прекарани рамо до рамо с Арни, дългите, горещи лета, когато четяхме, плувахме и се забавлявахме с различни игри. Спомних си за мравешките ферми и затова как многократно му бях спасявал кожата — знаете колко жестоки могат да бъдат младежите към човек, който е малко особен и се различава от тях. Признавам, че понякога ролята на негов защитник ми омръзваше. Питах се дали животът ми няма да е по-лесен, ако го зарежа и го оставя да се оправя сам. Но знаех, че не мога да го сторя. Той ме правеше по-щастлив. Двамата се допълвахме взаимно, чувствах се нещастен след раздялата ни.

— Права си — отвърнах и закрих очите си с ръка. — Аз също го обичах. Може би не е прекалено късно…

Искаше ми се да отправя молитва към небесата: „Мили Боже, помогни ми и този път да попреча да убият Арни. Моля те, помогни ми.“

— Знаеш ли, не мразя Арни, а онзи Льобей — тихо изрече Лий. — Как мислиш, Денис, действително ли го видяхме в колата?

— Да.

— Мразя него и онази мръсница Кристин. Дали скоро ще се отървем от тях?

— Надявам се.

— Дано да си прав. Обичам те, Денис.

— Аз също.

Не подозирах, че всичко ще свърши на следващия ден — петък, деветнайсети февруари.

Дългият кошмарен ден започна с посещение в дома на Джими Сайкс. Очаквах майка му да ми създаде проблеми, но страховете ми се оказаха напразни. Мисис Сайкс беше (ако изобщо това е възможна) още по-слабоумна от сина си. Предложи ми яйца с бекон (които отказах, защото стомахът ми се беше свил на топка) и се затюхка, докато й обяснявах защо ходя с патерици. Междувременно Джими отиде да търси ключовете. Докато разговарях с огромната като планина мисис Сайкс внезапно ме прониза ужасяваща мисъл: представих си, че Джими е загубил ключовете и целият ми план пропада.

Страховете ми се оправдаха когато след няколко минути той се върна с празни ръце и заяви:

— Божичко, не мога да ги намеря. Трябва да съм ги загубил! Ама че беля!

Мислено благослових мисис Сайкс, тежаща минимум сто и петдесет килограма и издокарана с избелял пеньоар, с коса, навита на розови ролки, която спокойно се обърна към синчето си:

— Провери ли в джобовете си, Джим?

По лицето му се изписа безкрайна изненада. Той провери в джобовете на зелените си дочени панталони, ухили се смутено и измъкна връзка ключове. Окачени бяха на ключодържател, какъвто можете да намерите в монроувилския търговски център, който представляваше гумено пържено яйце, цялото почерняло от смазка.

— Ето ви и вас, мръсници такива! — възкликна Джими.

— Внимавай как говориш, млади момко — сопна му се майка му. — Дай на Денис ключа от вратата на гаража и задръж цинизмите за себе си.

Върху ключовете нямаше етикетчета и накрая Джими ми даде цялата връзка. Каза, че единият бил за вратата откъм улицата, другият — за задната врата, водеща към автомобилното гробище, а третия — за канцеларията на Уил.

— Благодаря, Джими. Ще ти ги върна колкото е възможно по-скоро.

— Става. Поздравете Арни, когато го видите.

— Непременно.

— Сигурен ли си, че не искаш яйца с бекон, Денис? — попита мисис Сайкс. — Не се притеснявай, има достатъчно.

— Благодаря, но трябва да тръгвам.

Беше осем и четвърт, първият час започваше в девет. Лий ми съобщи, че Арни пристигал около девет без петнайсет. Не разполагах с много време. Наместих патериците под мишниците си и се изправих.

— Не стой като истукан, Джим, помогни му! — нареди мисис Сайкс.

Запретестирах, но едрата дама ме прекъсна:

— Нали не искаш да тупнеш по задник, докато отиваш към колата си, Денис? Може да си счупиш нещо друго.

Гръмогласно се изсмя, а Джими побърза да се подчини и буквално ме занесе на ръце до моя дастър.