Стивън Кинг - Кристин

— Дори в буквалния смисъл, глупчо — прошепна тя.

— Знам. И не само моя, но този на родителите ми, на сестра ми.

— Как ще разберем дали е заминал?

— Остави това на мен. Утре ще „се разболееш“ и няма да отидеш на училище.

— Още отсега ми е зле — промълви тя. — Денис, какво ще се случи? Какво си намислил?

— Ще ти обясня довечера — отвърнах и я целунах. Устните й бяха ледени.

Когато се прибрах вкъщи, заварих Илейн да навлича канадката си и да мърмори проклятия по адрес на хората, които я изпращат за мляко и хляб в супермаркета, точно когато по телевизията започва любимият й сериал. Беше готова да наругае и мен, но се укроти, когато й предложих да я закарам до магазина и обратно. Изгледа ме недоверчиво, сякаш неочакваната ми доброжелателност означаваше, че съм хванал някаква болест — например рак. Навярно затова боязливо ме попита дали се чувствам добре. Усмихнах й се мило и й казах да се качва в колата, докато не съм размислил, въпреки че десният ми крак беше изтръпнал, а левият пулсираше от болка. Преди малко самоуверено бях заявил пред Лий, че Кристин няма да нападне някого, докато Арни е в Либъртивил, и разумът ми подсказваше, че съм прав… Но незнайно защо сърцето ми се свиваше, като си представех как Ели върви из пустите улици, а светложълтата й канадка се откроява в мрака. Виждах Кристин, паркирана на една от тихите улици, приклекнала в тъмнината като ловджийско куче.

Когато спряхме пред супермаркета, подадох на Ели един долар.

— Вземи по едно шоколадче и по една кола.

— Денис, пак те питам — добре ли си?

— Да. И те предупреждавам, че ще те спукам от бой, ако изхарчиш рестото на електронните игри.

Думите ми явно я успокоиха, че не съм на път да се побъркам. Влезе в магазина, а аз се отпуснах на седалката и се замислих за ужасната каша, в която двамата с Лий се бяхме забъркали. Най-страшното беше, че не можехме да споделим тайната си с никого — ето защо Кристин беше толкова самоуверена. Как да издебна татко насаме в работилницата и да му кажа, че „старата гаднярска кола на Кънингам“, както я наричаше Ели, се движи без шофьор? Или да позвъня в полицията и да съобщя, че някакъв мъртвец иска да убие мен и момичето ми?

Не, разбира се. Единственото ми предимство (освен фактът, че Кристин не можеше да нападне никого, докато Арни си осигури алиби), се състоеше в това, че колата се пазеше от свидетели: Мучи Уелч, Дон Вандерберг и Дарнъл бяха убити късно през нощта, докато са били сами; Бъди Репертън и двамата му приятели бяха загинали сред безлюдния парк.

Илейн излезе от супермаркета. Притискаше плик към започващите да се оформят гърди. Мълчаливо ми подаде колата и шоколадчето.

— Къде е рестото?

— Ама че си стиснат — заяви тя и пусна няколко цента в протегнатата ми длан.

— Вярно е, но въпреки това те обичам.

Отметнах качулката й, разроших косата й и я целунах по ухото. Ели ме изгледа изненадано и недоверчиво, после на лицето й грейна усмивка. Казах си, че сестричката ми не е толкова лоша, както понякога ми се струва. Тръпки ме побиваха като си представех, че Кристин може да я прегази на улицата само защото се влюбих в Лий Кабът след като Арни я изостави… Не, няма да го допусна!

Когато се прибрахме, бавно се качих на горния етаж, но преди това се обадих на мама. Тя попита как е кракът ми, а аз побързах да отвърна, че почти не ме боли. Но когато се качих горе, първо влязох в банята, където държим аптечката. Изгълтах няколко аспирина, защото ме измъчваха страхотни болки в краката, после отидох в спалнята на родителите ми, където е телефонът и с въздишка на облекчение се отпуснах в люлеещия се стол на мама.

Вдигнах слушалката и набрах първия номер от списъка ми.

— О, та това е Денис Гилдър, царят на пътното строителство! — сърдечно възкликна Брад Джефрис. — Радвам се да те чуя, момче. Кога пак ще гледаме заедно „Пингвините“?

— Не знам. Писна ми да наблюдавам как тези инвалиди се мъчат да играят хокей. Друг въпрос е, ако любимият ти отбор беше…

— Господи, защо ме наказваш да слушам глупостите на това момче, което дори не ми е син? — затюхка се Брад. — Ето още едно доказателство, че идва краят на света.

Помайтапихме се още няколко секунди, после му обясних от какво имам нужда. Брад се засмя.

— По дяволите, Денис, да не откриваш еднолична фирма?

Помислих си за Кристин и отвърнах:

— Нещо такова, но временно.

— Пазиш го в тайна, а?

— Засега. Познаваш ли някого, от когото да наема това, което търся?