Стивън Кинг - Кристин

Но това не се случи. От училищния наставник разбрах, че Арни проявил голям интерес към Пенсилванския университет, както и към университетите „Дру“ и „Пен“. Знаех, че това са предпочитаните от Лий учебни заведения, явно и той го бе научил.

Преди две нощи неволно подслушах разговор между майка ми и Ели, който се водеше в кухнята.

— Защо Арни вече не идва у нас, мамо? — попита сестра ми. — Да не са се скарали с Денис?

— Не, скъпа, не вярвам. Но когато приятелите порастват, понякога се разделят.

— Това никога няма да се случи с мен! — разпалено възкликна Ели с наивност, характерна за току-що навършените й петнайсет години.

Седях в съседната стая и се питах дали не халюцинирам, дали дългият престой в болницата не е помрачил разума ми, както беше намекнал Льобей. Или двамата с Арни действително бяхме възмъжали и постепенно се отчуждавахме, както често се случва са приятели от детинство. В предположенията ми имаше известна логика, особено що се отнася до Кристин, която ни бе разделила.

Теорията ми пренебрегваше фактите, но затова пък беше много удобна и ни позволяваше да живеем почти нормално: активно да участваме в различни училищни дейности, да зубрим за решаващите тестове през март и да се натискаме като луди, когато останем насаме.

Всичко това притъпи чувството ни за опасност, въпреки че бяхме безкрайно предпазливи — все едно, че бяхме прелюбодейци, вместо влюбени юноши.

Днес, когато ми свалиха гипса и отново можех да седна зад волана на моя дастър, вместо тъжно да го гледам, импулсивно се обадих на Лий и й предложих да отидем до прочутата закусвалня „Полковника“. Тя ентусиазирано посрещна предложението ми. Навярно разбирате, че за миг вниманието ни се отклони, че станахме непредпазливи. Седяхме на паркинга (двигателят работеше заради парното) и крояхме планове за унищожаването на чудовищната кола, сякаш бяхме деца, които си играят на стражари и апаши.

Така и не забелязахме когато Кристин спря зад нас.

— Арни се подготвя за истинска обсада — промълвих аз.

— Какво?

— Не ти ли прави впечатление в кои университети кандидатства?

— Не — озадачено изрече тя.

— Подал е молба в същите, от които се интересуваш и ти.

Тя втрещено ме изгледа. Отвърнах на погледа й, опитах се да се усмихна, но не успях. Помислих си, че трябва па подходим по-делово към плана за унищожаване на Кристин и отново да обсъдим евентуалните възможности.

— Вече казахме, че използването на саморъчни бомби и на динамит е рисковано, но…

Млъкнах, защото Лий задавено възкликна. Погледнах я и съзрях изненада и ужас, изписани на лицето й. Взираше се през предното стъкло с изблещени очи и отворена уста. Проследих погледа й и онова, което видях беше толкова невероятно, че за миг се парализирах.

Арни стоеше пред моя дастър.

Навярно е паркирал зад нас, без да ни забележи. Защо не?

Смрачаваше се, а изпръсканите с кал стари дастари си приличат като две капки вода. Влязъл в закусвалнята, взел печеното пиле, ала на излизане връхлетял точно върху колата ми и видял, че двамата с Лий седим прегърнати и нежно се гледаме в очите, както биха се изразили поетите. Обикновено, гадно съвпадение. Но нещо ми подсказваше, че Кристин отново е замесена, че нарочно го е довела тук.

Един безкраен миг седяхме като вцепенени. От гърлото на Лий се изтръгна тихо стенание. Арни стоеше в средата на малкия паркинг. Носеше ученическата си куртка, джинси и ботуши. Около врата му беше омотано плетено шалче. Вдигнатата яка на куртката обграждаше лицето му, върху което първоначалното изражение на недоверие се смени с омраза. Пликът на червени и бели райета с лика на усмихнатия полковник се изплъзна от пръстите му и падна върху утъпкания сняг.

— Денис — прошепна Лий. — О, Господи, Денис!

Арни се затича. Помислих си, че идва към нас с намерението да ме измъкне от колата и да ме убие. Представих си как подскачам из паркинга, докато Арни, чийто живот бях спасил неведнъж през осемнайсетте години, прекарани заедно, се нахвърля върху мен и ме пребива до смърт. Докато тичаше към нас забелязах, че устните му са разтеглени в грозна гримаса, каквато вече бях виждал… Приятелят ми бе изчезнал — към мен тичаше Джорд Льобей.

Той не спря пред колата ми, а я отмина. Обърнах се и видях Кристин.

Отворих вратата и се опитах да изляза навън, като се вкопчих в улея на покрива. Пръстите ми моментално се вкочаниха.

— Денис, недей! — изкрещя Лий. Успях да изляза в момента, когато Арни лудешки дръпна вратата на Кристин. Извиках: