Стивън Кинг - Кристин

— А Вероника? И нея ли я убил?

— Нямам представа. Въпреки че не беше оставила писмо, заключението на полицията беше, че става дума за самоубийство. Твърде възможно е. Но бедната жена имаше неколцина приятели в града. Дали не е споменала пред тях (както пред Марша), че Роли лъже, когато описва нещастието с Рита. Може би брат ми е научил за това. Естествено, нямам никакви доказателства. Питам се само защо е решила да се самоубие по този начин и как е възможно жена, която не разбира нищо от коли да знае, че трябва да прикрепи маркуча към ауспуха и да го пъхне през прозореца. Опитвам се да забравя историята, но тя не ми дава покой.

Замислих се върху онова, което бе казал и другото, което се четеше между редовете. Какво, ако Роланд Льобей си е въобразил (без да си го признава), че плимутът е надарен със свръхестествена способност? Очаквал е появата на подходящ човек, на когото да го „завещае“. Сега…

— Денис, помогнах ли ти да отговориш на въпросите си?

— Донякъде — прошепнах аз.

— Какво ще правиш? — Не се ли досещате?

— Да унищожиш колата?

— Ще се опитам — отговорих престорено бодро и по-гледнах към проклетите патерици, облегнати на стената.

— Съзнаваш ли, че има опасност да убиеш приятеля си?

— Възможно е да го спася.

Джордж Льобей тихо промълви:

— Питам се дали не е прекалено късно.

Целунах я. Тя обгърна с ръце шията ми, усетих хладната й длан на тила си. Вече бях напълно сигурен в чувствата си. Когато Лий се отдръпна с притворени очи и прошепна името ми разбрах, че и тя е взела решение.

Отново я целунах. Езиците ни се докоснаха. За миг тя още по-силно се вкопчи в мен — усетих страстта й, за която подсказваха изпъкналите й скули. Сетне задъхано ме отблъсна.

— Достатъчно. Ще ни арестуват за непристойно поведение на публично място.

Беше осемнайсети януари. Седяхме в моя дастър, в скутовете си държахме подноси с остатъци от печено пиле. Днешният ден беше знаменателен за мен — за пръв път отново управлявах кола. Едва тази сутрин свалиха гипса от левия ми крак и го замениха с шина. Лекарят ме предупреди да не стъпвам с цялата си тежест върху него, но очевидно бе доловен от сравнително бързото ми възстановяване. Той го отдаваше на новите постижения в медицина, майка ми смяташе, че се дължи на огромното ми желание да оздравея и на пилешката супа, а треньорът Пъфър твърдеше, че е от шипковия чай.

Но според мен главната причина беше Лий Кабът.

— Трябва да поговорим — рече тя.

— Точно сега ли?

— Да.

— Отново ли те тормози?

Тя кимна.

През двете седмици след телефонният ми разговор с Джордж Льобей, Арни полагаше неимоверни усилия да се сдобри с нея. Правеше го с ожесточение, което ни плашеше. Предадох й дословно разговора с Льобей (но скрих за кошмарното пътуване в новогодишната нощ) и й наредих, в никакъв случай да не му отказва веднага. Това положително ще го вбеси, а ние знаехме какво се случва с хората, разгневили Арни.

— Не ми е приятно — излиза, че съзнателно го лъжа — прошепна Лий.

— Вярно е — отвърнах по-рязко, отколкото възнамерявах. — И на мен не ми харесва, но не искам проклетата кола да причинява повече нещастия.

— Какво смяташ да правиш?

Мълчаливо поклатих глава.

Честно казано, започнах да се чувствам като Хамлет — непрекъснато отлагах и се колебаех, въпреки че знаех какво трябва да се направи.

Трябваше да унищожа Кристин. Двамата с Лий се заловихме да кроим планове. Първата идея беше нейна — саморъчно направени бомби. Ще напълним няколко бутилки с бензин, ще ги занесем призори пред дома на семейство Кънингам, ще запалим фитилите („А откъде ще се снабдим с фитил?“ — попитах аз, а Лий безцеремонно отговори, че и връзки за обувки ще свършат работа — отново се запитах какви са били прадедите й, от които бе наследила изпъкналите скули) и ще запратим бомбите през прозорците на Кристин.

Попитах я какво ще правим, ако прозорците и вратите са затворени.

Тя смаяно ме изгледа, сякаш бях олигофрен.

— Искаш да кажеш, че идеята за подпалване на Кристин ти допада, но се притесняваш, че ще счупиш прозорците?

— Не. Но кой ще се приближи, за да ги разбие с чук, Лий? Ти ли ще го направиш?

Тя ме загледа и безмълвно прехапа долната си уста.